— Не мога да си го представя.
— Не се и опитвайте! — Тя се засмя, той я последва. После, с по-делови тон, каза:
— А сега ми обяснете защо сте ми нужна точно вие.
Дълга, наситена с подтекст пауза. Какъв глупав въпрос, Алекс! Отвори очи и ме погледни, и си напрегни малко въображението!
После гласът на Олга, напълно искрен:
— Пиша на машина под диктовка с четиристотин удара в минута, организирана съм, освен това съм много, наистина много лоялна към началниците си…
Пак дълга многозначителна пауза.
После гласът на Коневич, сякаш недоразбрал:
— Аз вече си имам много способна секретарка.
— Не като мен във всеки случай.
— Как да разбирам това?
— От мен ще бъдете извънредно доволен.
Това не беше съвсем сигурно, защото Коневич попита напълно сериозно:
— Разбирате ли от финанси?
— Не много, но се уча бързо.
— Имате ли висше образование?
— Не, както впрочем и вие.
Поредна пауза, този път дълга и тягостна. После гласът на Коневич, изведнъж предпазлив:
— А откъде знаете това?
— Ами… вашата рецепционистка… — Нова дълга пауза, издаваща нехарактерна за Олга нерешителност. — Май тя ми спомена нещо такова…
— Тя е той — засече я Коневич — и се казва Дмитрий.
— Е, добре де. Грешка на езика. Какво значение има кой ми го е казал?
Коневич, с неочаквано овладян, дори небрежен тон:
— А кой ви е казал, че си търся секретарка?
— Може би не си търсите. Просто се пробвам. Майка ми е тежко болна. Рак на гърлото и белите дробове. Съветската медицина ще я довърши и ми трябват пари за частно лечение. Животът й зависи от това.
Доста ловко, помисли си Крапченко, забелязал внезапната смяна на тактиката. Сред много малкото подробности за личния живот на Коневич, до които все пак бяха успели да се доберат, бе, че майка му е починала млада, едва трийсет и две годишна, от рак на костите в държавна болница. Като всичко останало в тази страна, и съветската медицина беше в окаяно състояние. Крапченко живо си представяше госпожа Коневич върху коравия, издут на буци дюшек, как се гърчи и мята от болки под вмирисаните чаршафи, докато животът изтича през раните в костите й, а невръстният й син гледа безпомощно отстрани.
Нямаше как този болезнен спомен от детството да не бе нахлул светкавично в главата на Алекс, когато чу историята на това бедно момиче и неговата умираща майка. Имай милост, Алекс! Само ти си в състояние да спасиш бедната й майчица от ужасна и практически гарантирана смърт. Тя ще се мята в леглото, ще храчи кръв и всичко това по твоя вина.
— Съжалявам, не мисля, че сте подходяща.
Олга бе получила указания да си издейства назначението, каквото и да й струва това, а тя бе вложила всичко, на което бе способна, че и отгоре. Изведнъж бляскавата й доскоро кариера бе съсипана.
Крапченко се протегна напред и изключи касетофона. От устните на Голицин се изтръгна глуха въздишка — донякъде от разочарование, донякъде от възхищение. Наведе се напред и извънредно внимателно разгледа най-горната снимка на Алекс Коневич, направена от Олга. Лицето на снимката беше слабо, с тъмна коса и тъмни очи, красиво, но малко хлапашко; усмивката му изглеждаше изкуствена, дори сякаш насилена.
В присъствието на Олга никой не се усмихваше насилено. Никой.
— Може би трябваше да му пратим момченце? — изръмжа Голицин.
— Няма данни за такова нещо — отвърна Крапченко. — Разпитахме някои от бившите му съученици в техникума. Пада си по жени. При това няма нищо против мимолетните връзки.
— Може да е претърпял трудова злополука — продължи Голицин. — Или да са го кастрирали. — За него това беше единственото смислено обяснение.
Или пък може би подозираше Олга.
— Погледни го само, издокарал се е като някакво американско юпи! — изсумтя презрително Голицин, като почука с пръст по снимката.
Това беше самата истина. Коневич изобщо не приличаше на руснак с бежовите си памучни панталони и светлосиня, вероятно вносна, памучна риза с копченца на яката и без вратовръзка, с навити до лактите ръкави. Снимката беше неясна, зърнеста и не особено добре композирана, но и на нея Коневич имаше вид, сякаш бе излязъл от американски каталог за потребителски стоки — млад, разглезен капиталист, който тепърва има да се развива. Голицин моментално го намрази.
През последните три денонощия го бяха следили неотлъчно. Наблюдаващите бяха извънредно впечатлени от видяното. Описваха го като работохолик, като робот и бяха видимо изтощени от усилието да следват неговия ритъм. Човекът навърташе сточасова работна седмица без почивни дни, през всяка минута от която припряно вършеше нещо.