— Е, и?
По реакцията на шефа Крапченко прецени, че тези понятия не са му особено ясни.
— Ами, да кажем, че един директор на фабрика в Москва оценява тон гвоздеи на хиляда рубли. Друг директор на фабрика в Иркутск оценява същия тон гвоздеи на десет хиляди рубли. И едната, и другата цена са абсолютно произволни — те просто назовават първата цифра, която им хрумне. Защото никой няма представа колко струва един гвоздей.
— И твоят приятел изкупува по-евтините гвоздеи? — предположи Голицин, който май бе започнал да загрява.
— Точно така. Купува с камиони. Плаща по хиляда рубли за тон в Москва, после намира купувач в Иркутск, готов да плати по пет хиляди, и си прибира разликата в джоба.
Голицин направи гримаса на отвращение.
— Значи всичко става с прекупуване на гвоздеи?
— Гвоздеи, дървен материал, винкелно желязо, гипсофазер, бетон, керемиди, строителна техника… Всяко нещо, което се продава, му носи пари. И то много. Бизнесът му се развива взривообразно — за нула време от дребен предприемач става строителен магнат.
Сергей Голицин бе служил трийсет години в КГБ, но нито ден извън пределите на Съветската империя, далеч от задушаващата прегръдка на комунизма. Вътрешната сигурност бе неговото поприще — цялата си кариера бе прекарал в следене, тормозене и смазване на собствените си сънародници. Нямаше никаква представа от принципите на арбитражната търговия, нито пък го интересуваха особено, но все пак кимна и заключи:
— Значи арбитражистът е мошеник?
— Това е една гледна точка по въпроса.
— Но той не произвежда нищо!
— Прав сте, абсолютно нищо.
— Обира каймака от труда на другите, изсмуква тяхната кръв и пот.
— По същество той се възползва от една вратичка в пазарното стопанство. Това е обичайна практика на Запад. Дори се ползва с голямо обществено уважение. На Уолстрийт например никой нищо не произвежда. Някои измежду най-богатите хора в Америка не могат една бурма да завинтят, камо ли да управляват завод, дори от това да зависеше животът им.
Голицин все още не можеше да разбере как точно действа системата, но вече бе убеден, че няма да му хареса. Той запита:
— И колко е дал този… индивид на име Коневич… на Елцин?
— Кой знае? Много. В американска валута, може би десет милиона долара, може и двайсет. Или повече.
— Че толкова много пари ли има?
— Много повече! Вероятно притежава някъде около петдесет милиона. Но това, разбира се, са най-груби изчисления. Може да се окажат много повече.
Голицин го изгледа недоверчиво.
— И ти ми казваш, че този двайсет и две годишен хлапак е най-богатият човек в Съветския съюз?
— Не, най-вероятно не е. Сега вече много хора правят купища пари. — Крапченко преброи наум на пръстите на ръцете си. — Може да се каже, че е сред челната десетка.
Двамата мъже гледаха съсредоточено върховете на обувките си, потънали в едни и същи депресиращи мисли, които нямаха никакво желание да споделят помежду си. Ако комунизмът рухнеше в пламъци, тяхното любимо КГБ щеше да бъде първата жертва. В такава огромна държава, където се говореха над четирийсет езика и наречия и живееха горе-долу толкова етноси, между тях имаше само един-единствен обединяващ фактор, една обща нишка в различните им съдби: практически всеки съветски гражданин в един или друг момент от живота си бе белязан от КГБ. Може би не пряко, но чрез някой свой близък или роднина — някой дядо, загинал в сталинските чистки, или баща, гнил в лагерите при Брежнев, или пък чичо, привикан за малко по-грубичък разпит по времето на Андропов. Все нещичко ги свързваше. Почти във всяка фамилия имаше по един клон, отсечен или осакатен от момчетата на площад „Лубянка“. Списъкът на жадните за мъст беше практически безкраен.
Крапченко почувства внезапно изкушение да се усмихне на шефа си и да каже: Надявам се всичко да рухне. От пет години ти лижа подметките, намразих живота си заради теб. Ти поне ще бъдеш тотално прецакан, противна стара дрипо!
Голицин знаеше точно какво си мисли по-младият и имаше готов отговор: Днес ти си един лесно заменим, треторазреден лакей, утре ще бъдеш един изгладнял лакей. Жалка мижитурка като теб може да оцелее само при сегашната система. Единственото, за което те бива, е да изтръгваш ноктите на беззащитните си жертви. Къде ти, дори и за това не ставаш!
Крапченко: Аз съм млад и напорист, ще се приспособя. Ти си един съсухрен гущер, една спаружена крастава жаба, вкаменелост. Собствените ти внуци се подмокрят от страх, като те зърнат. Ще те наема да ми лъскаш обувките.