Или почти никой — мафията например ринеше пари не с лопати, а с булдозери. Освен това бяха майстори на финансовите измами — бяха опитвали и усъвършенствали всякакви схеми и методи за източване и укриване на пари. Голицин посочи с треперещ от гняв пръст класьора пред сътрудника си.
— Имаш ли доказателства за това, което ми разправяш?
— Нямам. Поне засега. Което не значи, че не е така, както го казвам, просто още не сме го спипали.
— Продължавайте да търсите. Все някъде трябва да има нещо.
Изведнъж, напълно без връзка, Крапченко изтърси:
— Четох една негова курсова работа, която е написал като студент, нещо във връзка с Теорията на относителността на Айнщайн.
Шефът се бе върнал на мястото си до прозореца и нервно наблюдаваше шумната разгневена тълпа отдолу. Само допреди няколко години цялата тази паплач щеше вече да е натоварена на камионетки без прозорци и да трака със зъби от страх на път към площад „Дзержински“. Там щяха да ги пообработят малко, след което да ги изпратят в урановите мини в Урал, за да им окапят зъбите и косите.
Доброто старо време — колко му липсваше вече!
Думите на Крапченко прекъснаха приятните му реминисценции.
— Искам да кажа: опитах се да прочета курсовата му работа. Признавам, че почти нищо не разбрах — промърмори той. — Едни такива завъртени уравнения… — Крапченко не довърши изречението си, изглеждаше леко зашеметен от спомена за преживяното.
— Е, и какво? — попита разсеяно Голицин. Тълпите под прозореца танцуваха и скандираха нещо неразбрано. С всяка изминала минута ставаха все повече. Изведнъж той почувства страшна умора.
— Пратих я на директора на лабораторията по термоядрена физика в института „Курчатов“. От години не бил чел толкова блестящ труд. Искаше да го публикува в няколко извънредно престижни чужди списания. Нали разбирате, да покажем на международната общност, че съветските учени още ги бива. Когато му казах, че това е курсова работа на осемнайсетгодишен първокурсник, той ме нарече лъжец.
Шефът го погледна през рамо.
— Вече ми каза, че е умен.
— Знам. Сега ви казвам, че е много повече от умен.
Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Накрая Голицин рече:
— Все пак е само на двайсет и две.
— Именно! Не е обременен от идеите на миналото. Не е живял достатъчно дълго, като повечето хора в тази страна, за да му промият мозъка и да смачкат амбициите му на пюре.
И за двамата не остана незабелязана тъжната ирония, че тяхната насилническа организация бе виновна за промитите мозъци и смазаните амбиции на сънародниците им. Средният руснак едва имаше сили да се надигне сутрин от кревата. Единствените показатели, по които Русия превъзхождаше всички останали страни, бяха количеството консумиран алкохол на глава от населението и най-ниската продължителност на живота в индустриализирания свят.
Крапченко се покашля и попита:
— И какво смятате да посъветвате Горбачов? — После се залови да подрежда книжата и снимките обратно в класьора, колкото да се намира на работа.
Голицин си придаде дълбоко замислен вид и се направи, че не чува въпроса. Крапченко беше голям клюкар; ако му разкриеше истината сега, до полунощ цяла Москва щеше да я знае. Но пък, от друга страна, помисли си Голицин, какво от това? Истината и без това беше прекалено голяма, за да остане скрита. Така или иначе, най-късно утре сутринта целият свят щеше да говори само за това. Какво значение имаха няколко часа?
Той се дръпна от прозореца и направи няколко крачки към своя подчинен.
— Върху бюрото на Горбачов има документ, с който се разпуска Съветският съюз. Онзи никаквец Елцин накара Върховния съвет да го гласува днес следобед.
— И какво, гласуваха ли го?
— С огромно мнозинство при това. Ако сега Горбачов го подпише, със Съветския съюз е свършено.
— А ако не го подпише? — попита Крапченко, който изведнъж си изясни повода за празничния запой на Елцин.
Тази вечер охранителите му щяха да го довлекат до леглото напълно спиртосан. — Какво ще стане тогава?
— Какво мислиш, че ще стане, глупако? Ще разтурим самозабравилия се Върховен съвет и ще смачкаме безмилостно всякаква съпротива. — Кривият му показалец с изпъкнали синкави вени посочи шумната, размирна тълпа под прозорците. — Ще изловим няколко милиона недоволстващи и дисиденти, ще хвърлим милион-два в ГУЛАГ, ще застреляме стотина-двеста хиляди, колкото да покажем, че не се шегуваме, и толкова.
— Забавно, няма що — изтърси ни в клин, ни в ръкав сътрудникът.
— Остави ми досието на Коневич. Искам да го разуча по-подробно.