Крапченко се надигна да си ходи, когато усети как пръстите на стареца го стиснаха за лакътя.
— И ме дръж в течение на разкритията за Коневич. Не пести сили и ресурси. Искам да знам всичко за този млад вундеркинд. Разбра ли? Всичко.
2
Август 1993 г.
Първият екип ги засече още когато колите с Коневич и съпругата му излязоха забързано през металната порта на охранявания комплекс, в който се намираше резиденцията им, и дадоха газ към Шереметиево. Както обикновено, когато двойката пътуваше из града, пред тях се движеше пилотна кола с мигащи сини лампи, черният брониран мерцедес с двамата съпрузи беше на сигурно място по средата на кортежа, а отзад трета кола с тежко въоръжена охрана оформяше ариергарда.
Те ги последваха на безопасна дистанция с очуканата си ръждясала лада, която се сливаше идеално с пейзажа, понеже по нищо не се различаваше от стотиците хиляди разнебитени таратайки, които бръмчаха по улиците на Москва.
Напълно излишна предпазливост. Самолетните билети за двамата съпрузи бяха резервирани електронно, те знаеха номера на полета, часа на излитане, номерата на седалките им, крайната дестинация и времето на престой там.
Не бяха информирани за целта на пътуването; не бе нужно да я знаят, нито пък ги интересуваше. Бяха им наредили да следват Коневич и толкова.
За тях това беше достатъчно.
Той и съпругата му имаха запазени две съседни места в първа класа; още след паспортния контрол ги прихвана нов екип, който се качи с тях на самолета. Миг след като се отпуснаха на широките, удобни кресла, двамата си поръчаха по една тънка, издължена чаша шампанско. После, хванати за ръце, се унесоха в сладки приказки, отпивайки от виното. Хубава двойка, казаха си единодушно двамата от втория екип.
Преследвачите — един мъж и една жена — бяха заели позиция през десет реда назад, сгънати на две върху тесните седалки на претъпканата туристическа класа, които обаче имаха това предимство, че от тях можеха спокойно да наблюдават обектите, без сами да бъдат видени. Никой от пътниците в първа класа не удостояваше с поглед презрения плебс в туристическата. Нямаше никаква опасност двамата да бъдат разкрити, но въпреки това те бяха взели всички предпазни мерки. Дъвчейки сушените сливи и отпивайки топлата минерална вода — закуската, която им се полагаше, те наблюдаваха мълчаливо.
Последното също бе напълно излишна предпазливост. Обектите едва ли щяха да духнат нанякъде, докато самолетът се намираше на хиляди метри над земята.
Освен това един трети, по-многоброен екип, състоящ се от девет-десет души, щеше да заеме позиции на летище „Ферихед“ край Будапеща час преди да кацнат.
Това беше тежка и уморителна работа, но преследвачите бяха професионалисти и не си позволяваха да се отпуснат дори за миг. Убиваха времето, отбелязвайки си наум всевъзможни неща, които можеха да им потрябват впоследствие. Защото, колкото и внимателно да бе планирано и проиграно всичко, колкото и предпазни мерки да бяха взети, никога не се знаеше какво може да изникне.
Той — Алекс Коневич — беше облечен в елегантен син вълнен костюм, очевидно вносен, вероятно английски, и сигурно безумно скъп. Тя — неговата съпруга Елена — беше със сладко черно вълнено костюмче от сако и панталон, също много елегантно и вероятно още по-скъпо от костюма на мъжа й. Положително бе купено от европейски бутик и носеше етикета на някакво педалско дизайнерско студио, казаха си наум двамата от екипа, но във всеки случай беше голяма тактическа грешка, че са така изтупани. Руснаците бяха известни с неугледното си облекло и на този фон Коневич щяха да се виждат от километър.
След като бяха разгледали безброй негови снимки, двамата си казаха, че няма как да го изгубят или сбъркат с друг. Необичайно високият му ръст също работеше в тяхна полза — дори в най-гъстата тълпа той щеше да се забелязва отдалеч.
В папката, която бяха получили, нямаше нито една нейна снимка — непростим пропуск според тяхната професионална преценка. Ами ако съпрузите се разделяха? Ако вземеха различни таксита — той за деловите си срещи, тя към най-близкия универсален магазин?
Затова двамата се съсредоточиха най-вече върху нея, водейки си наум бележки за маниерите й, за езика на тялото, за отличителните й черти. Горе-долу на неговата възраст — може би двайсет и две, но по-вероятно двайсет и четири, тя беше значително по-ниска от него. С руса коса до раменете, небрежно сресана с четка, с пестелив грим, какъвто впрочем изобщо не й трябваше. Прекрасни сини очи — огромни и невинни като на сърна, леко чипо носле, изящна фигура, може би леко кльощава за техния вкус. Във всеки случай — апетитно парче, много хубавичка, много секси, и най-важното — жена, която се набиваше на очи.