— Не. Аз само… разхождах се…
Тя пак се усмихна, поглеждайки към витрината на кафенето.
— Чудех се, според вас защо това място се нарича „Акапулко“? Не мога да си го обясня.
— Собственикът — каза Розен — е имигрант, мексикански евреин. Дошъл е от Мексико.
Много вероятно беше и да е така.
— Интересно. Никак не напомня за Мексико.
Тя се наведе над масата, сплела ръце. Хубави пръстени, единият с диамант, нямаше венчална халка.
— Май четох някъде, че осемдесет и две различни националности са представени в Израел. Хора, които са дошли, за да живеят тук.
— Осемдесет и три — каза Розен — според последните данни.
— Наистина ли? — попита тя доверчиво. — А вие? Искам да кажа, вие израелец ли сте?
— Тук живея. По-скоро в Ерусалим, където прекарвам около осем месеца.
— Умирам си да видя и Ерусалим.
— Искам да кажа осем месеца в годината. Отскачам за малко и горе, на Голан, в планините. През зимата обикновено слизам за два месеца в Ейлат4.
Докато говореше, чувствайки, че тя го гледа, Розен внимателно обърна кафеената чаша върху чинийката.
— В Ерусалим става много студено, затова отивам в Ейлат на Червено море — малко подводно плуване около Шарм ел Шейх5.
Имената звучаха добре и излизаха с лекота от устата му.
— Били ли сте някога в Синай6?
— Ние пристигнахме едва онзи ден. Бяхме в Тел Авив, в Яфа…
— И днес ви е почивен ден, така ли?
— Повечето хора в групата са малко по-възрастни. Така че, може да се каже, те определят темпото.
Розен взе чашата и погледна вътре; тя изглеждаше бяла и крехка в загорялата му ръка. Каза малко изненадано:
— Вие сте с група?
— Да. От Кълъмбъс, щата Охайо. Но какво правите?
— Да не сте от Хадаса лейдис7?
— Не…
— Тогава от Юнайтед джудиш апел8?
— Не, група от храма на Б’ней Цион9.
— Но съпругът ви не е с вас?
— Какво правите? Кажете ми.
— Гледам ви на кафе.
Той й показа формите, които се бяха образували от влажната кафеникава утайка на турското кафе, стекла се по вътрешността на чашата, докато беше обърната. Главите им се бяха доближили. Розен долови лек аромат на парфюм, наред с този на пудрата за баня. Вдигна очи. Много хубава кожа, гладка. Даже и пори не се виждаха.
— Хм — рече Розен, поглеждайки пак надолу, — значи сте с група?
— Защо, какво виждате?
— В шоубизнеса ли сте? Може би актриса или фотомодел?
— Боже мой, не. Работя в медицинска лаборатория.
— Вие сте медицинска сестра?
— Бях, преди да се омъжа.
— Виждате ли, ето тук, прилича на статуя. Като Венера, само ръцете липсват. Това сте вие.
— Така ли?
— Все едно че позирате или сте сама на някаква сцена.
— Имам две дъщери тийнейджърки вкъщи и ще ви кажа, че изобщо не се чувствам сама.
— Но нямате мъж?
— Разведохме се.
— Преди колко време?
Тя се поколеба:
— Има три години.
Следващият въпрос, който се стрелна в главата на Розен — „Ходите ли по мъже?“ — си остана там.
— Виждам екскурзията, ето всичките тези тънки линии тук, но не ви виждам с група. Виждам ви малко като самотник.
— След като това е вашата чаша — каза турист-ката, поглеждайки го, — не би ли трябвало това да е и вашата съдба?
Розен се ухили:
— Мислех, че няма да забележите.
— Така че не аз съм самотникът, а вие. Права ли съм?
— Ами, в някои отношения, може би. Но аз съм много общителен и лесно се погаждам с хората.
Той се усмихна и й предложи загорялата си ръка:
— Приятно ми е, Ал Розен.
А примамливо ухаещата разведена жена, пристигнала от Кълъмбъс, щата Охайо, на екскурзия с възрастни хора, се казваше Еди Бродер; беше дошла в Израел за двайсет и два дена, първата й почивка от три години насам. Интересуваше я повече днешният живот на страната, отколкото старите камъни, останали от библейските времена, въпреки „че си умира да види Ерусалим“.
Розен наистина ли живееше тук?
Да, повечето време.
Трябва да е много вълнуващо да бъдеш тук, когато се случват такива неща. Трябва да е възхитително.
— Затова и останах — каза Розен.
Това беше нещо, което тя вече усещаше, жизнеността на хората, целта им.
Наистина е нещо, каза си Розен, като си мислеше, че тя непременно трябваше да ги види, например докато се качваха в автобуса на булевард Дизенгоф10.
— Като се има предвид, че всичко е постигнато само от 48-а година насам, фантастично е.
— Невероятно — рече Розен. — Може би ще пиете един коктейл?
Еди Бродер се надяваше, че не говори като туристка. Но си беше такава и нищо не можеше да се промени. Чувстваше се като туристка, а й се щеше да се слее с всичко това, да бъде свидетелка на сбъдването на един хилядолетен сън в светлината на еврейската история. И така нататък, няколко минути Еди Бродер от Кълъмбъс изповядваше онова, което чувстваше в Израел през последните няколко дни.
5
Шарм ел Шейх — проток между Египет и Саудитска Арабия, блокиран от Египет през 1967 г. и станал повод за т.н. „шест-дневна война“ между Египет и Израел.