Еди имаше вид на доволна жена. Защо да я обърква. Лежеше си в леглото, голите й рамене и ръцете й се подаваха изпод чаршафа, гледаше как, излизайки от тоалетната, той се гмурна в светлото петно на лампата.
— Пуши ли вътре?
— Не, казах ти, че нямам цигари.
Той пак погледна към ниските нощни шкафчета, хвърли едно око към отражението си в огледалото-относително стегнато за неговата възраст, което контрастираше с белите му наполеонки.
— Струва ми се, че подуших цигарен дим — настоя Еди, — но може би само си въобразявам… Има ли още вино?
— Свърши — Розен се върна при нея и тя отмести бедрото си, за да му направи място да седне — Може да се обадим на „обслужване по стаите“.
— Мисля, че е доста късно.
— Страхуваш се сервитьорът да не те види с мен, така ли? Виж какво, те са се нагледали на всичко. Не можеш да смаеш сервитьор от „обслужване по стаите“.
— Наистина смятам, че е много късно.
— Мога да купя отнякъде едно шише — той докосна лицето й, оставяйки ръката му да се плъзне по голото й рамо.
— Не е ли вече затворено навсякъде?
— Ако искаш още вино, ще ти намеря — заяви Розен, въпреки че си нямаше представа откъде.
— Нужно ли ни е?
— Не, не ни е нужно — промълви той, като я галеше.
Тя изглеждаше с десет години по-млада в леглото при светлината на лампата, която се намираше в другия край на стаята. Гърдите й бяха хубави, съвсем леко отпуснати. Там, под чаршафа, бяха стегнатите й бедра, кожата не бе се отпуснала, нямаше трапчинки и нямаше изгледи да се появят през следващите десет дни.
Еди подуши въздуха:
— Пак ми мирише на нещо.
— Не е от мен — каза Розен, — трябва да е от някой друг.
— Не, нещо като пушек е. Не го ли усещаш? Розен също подуши въздуха. Стана от леглото и прекоси стаята. Спря се.
— Да, май нещо гори — мина бързо през малкия коридор и отвори вратата. — Господи! — Той затръшна вратата, кашляйки, задушаван от дима, който нахлу откъм коридора на петия етаж. — Боже мой, хотелът гори!
Той продължаваше да кашля, после видя Еди Бродер, която бе изскочила от леглото и гола, с ужасена физиономия, бе започнала да пищи.
ГЛАВА ТРЕТА
Вторник, десет и четирийсет сутринта. Розен беше единственият клиент в кафенето „Акапулко“. Седеше с чаша кафе и кутия цигари на една от редицата маси, непосредствено до улицата, в края на сянката, хвърляна от сенника. От другата страна на площада, над палмите и храстите, слънцето издайнически открояваше овехтялата фасада на хотел „Голдар“. Някои от гостите на хотел „Парк“ бяха преместени там. Други бяха настанени в „Цар Соломон“. Господин Файн беше преместил Еди Бродер и другите от групата от Кълъмбъс в хотел „Пал“ в Тел Авив, за да бъдели близо до американското посолство и до аташето, което се грижи за правните проблеми на американските граждани.
Нещата се усложняваха. Защо трябваше да отива в Тел Авив? Можеше да се пренесе при него във „Фор сийзънс“, но Еди реши, че трябва да остане с групата, докато се разбере какво ще правят, за да бъде сигурна, че ще й се осигури полет до вкъщи, ако решат да си заминат, и т.н. Чудесно, бе казал Розен, само дето господин Файн говореше единствено за това, че ще съдят хотела. Тя обеща, че ще се върне във вторник след обяд, готова за суперобиколката на Ал Розен с мерцедес из Израел.
При нормални обстоятелства новият Розен щеше да приеме всичко това спокойно. Ако тя се върнеше, добре. Ако не се върнеше, пак добре. Но имаше един проблем. Спортното му яке с къси ръкави и с паспорта и слънчевите очила, които му бяха препоръчали да носи, се намираше у Еди. Горе в 507-а стая, преди да вземе мокри кърпи, той натъпка ризата и якето си в нейния куфар, върху дрехите й, и го хвърли на тротоара през балкона на петия етаж. Тя загуби само няколко тоалетни принадлежности и кутията си с гримове. Той загуби сандалите си.
Трябваше вчера да отиде до Тел Авив и да си вземе паспорта и останалите неща.
Оттам идваха и повечето коли с туристи от Тел Авив. Колите минаваха край кафенето, правеха кръгче около парка, после завиваха на север по пътя за плажа и минаваха покрай опустошения от огъня хотел. Всеки зяпаше нагоре към балконите, приличащи на пчелни килийки, и към местата, където мазилката беше опушена. Събота, Шабат19, беше празничен ден и колите обикновено се скупчваха нагъсто из целия площад, пристигаха и заминаваха.
19
Шабат — свещеният съботен ден за евреите, в който според религия е забранено да се работи, да се ползва електричество, телефон, транспорт и др.