— А защо не им кажеш, че си тръгвате — рече Розен. — Вземи Тали и се махнете оттук. И без това съм ти много благодарен — слушай, знаеш добре, че тази история няма нищо общо с теб.
— Ти да не искаш да застрелят Тали?
— Точно за това става въпрос, ако тя остане тук… Ако ти останеш тук? — продължи Розен.
— Ти да не смяташ, че като излезем, те няма да ни застрелят? Докато сме живи, ние сме свидетели. Мъртви, ще ни заровят заедно с теб.
— Ще се измъкнем — каза Розен. — Нали?
Дейвис кимна.
— Аз държа на думата си — ще ти дам нещо — продължи Розен. — Всъщност само трябва да кажеш какво искаш. Стига да го имам, твое е. — Розен млъкна за момент. — Чуй ме, ако умра…
— Ако искаш да живееш, тогава живей — отсече Дейвис. — Така се прави. И не трябва да мислиш за нищо друго.
— Доста забавни неща ми минават през главата. — Розен се усмихна. — Например доктор Морис се прибира и — по дяволите, изумен е: какво е станало с къщата ми? Непрекъснато виждам лицето му. И се питам, колко ли ще ми струва всичко, а това вече никак не ми е забавно.
— Ще ти трябват и два прозореца за колата — допълни Дейвис.
— А другата, сивата — онези използваха колата ми, какво ще кажеш за това? Сигурно цялата е надупчена. — Розен поклати глава. — Смешно е за какви работи си мисли човек. Смешно е, че вече не се страхувам. Вместо това мисля си, ами каквото ще става, да става. Интересно е, защото подобно нещо, както можеш да си представиш, никога досега не ми се бе случвало. Все едно гледам отстрани, но не участвам. Ти така ли го възприемаш? Чудех се, как ли е в боя. Винаги другият трябва да умре, нали? Добре, каквото ще да става. Но е интересно… познавам един човек, на когото му бяха спъхнали белия дроб. Казваше, че боляло ужасно, разправяше нещо за плевралната обвивка — това не го разбрах — но каза, че за да го оправят, напомпали са му го обратно до нормалното; Явно и аз имам счупени ребра. Случи ми се нещо подобно преди време, при една катастрофа. Блъснаха ме отзад и се забих в шибаното кормило. Но сега те са съвсем натрошени, нали?
— Раната е чиста — каза Дейвис. — Поддържаме я чиста, всичко друго може да се оправи.
— Радвам се, че знаеш какво вършиш — рече Розен. — Може да си на друго мнение, но аз се радвам, че си тук. Както ти бях казал веднъж — Господи, беше едва снощи, а ми се струва, че е било преди седмица — ти ще успееш. Умееш да се държиш естествено.
— Как се пише това? — попита Мел момичето, което седеше до него на бара.
Не изглеждаше зле — тъмнокожа, с розов грим и с гарвановочерна коса. Мел си помисли, че сигурно е гарваново окосмена обилно и на някои други места. Това го погъделичка.
Когато му каза името си буква по буква, той рече:
— Значи Гуела. Гу-е-ла.
— Не, не — отвърна момичето. — Ге-у-ла. Кажи го.
— Гей-уу-ла — повтори Мел. — Това еврейско ли е?
— Да, еврейско е.
— Не съм го чувал досега. Исаак?
Ицхак, барманът, дойде при тях.
— Да, г-н Банди.
— Същото. Кампари със сода. Приготви едно и за нея.
Момичето се усмихна, благодари му и се премести по-близо, като провеси крак от стола, за да докосне неговия.
— Не се задълбочавай — подметна Мел. — Ще ти платя питието. Но не сме се споразумявали, че ще купувам и нещо друго. Колко?
— Четиристотин лири — отвърна тя.
— За тялото ти ли?
— Да.
— Доста си скъпа. Много е.
— Много ли? Същото е като петдесет долара.
— Да, но петдесет долара правят триста лири — каза Мел. — Такъв поне беше днешният курс на израелската банка, определен от обезценяването на долара на Общия пазар. Ако си съгласна с това, можем да се качим горе и да се отдадем на любовта.
— Добре — отвърна момичето. — Триста лири.
— Колко пъти?
— Колко пъти ли? Веднъж. Теб за колко пъти те бива?
Ето така Рашад завари Мел, с белия му задник, вирнат нагоре и с лице, заровено във възглавницата, докато Геула си изпълняваше задълженията, като стенеше и пъшкаше с отворени очи.
Рашад опря дулото на пистолета в левия хълбок на Мел и каза:
— Ако и сега можеш да продължиш, те това е да можеш.
Розен се обърна към Тали, която беше седнала близо до него в тъмнината.
— Ще ти призная нещо, което на никого досега не съм казвал.
— И какво е то?