— Аз донякъде съм евреин. — Той зачака.
— И какво от това? — обади се Тали.
— Ами, не си ли изненадана?
— Винаги съм си мислила, че сте евреин — рече Тали. — Какво значи донякъде? Как така донякъде?
— Значи така си мислила? И защо?
— Не знам — Тали сви рамене. — Винаги съм го мислила. Външният ви вид…
— Хайде сега.
— Името ви…
— Името си го измислих аз. Знаеш ли кой в действителност съм аз? Как съм кръстен? Джеймс С. Рос. Джими Рос. Повечето хора, даже жена ми, ме наричаха Рос.
— Хубаво име. Не е ли еврейско?
— Възможно е. Предполагам, че някои от хората, които се казват Рос, може и да са евреи, но това не знам, защото майка ми беше ирландка и фамилното й име беше Конели, винаги говореше за ирландците, сякаш те бяха нещо по-специално, или разказваше как семейството й се преселило от Корк. Така че през целия си живот досега съм си мислил, че Рос е ирландско име. После, когато баща ми умря — бях на деветнайсет и ме пуснаха в отпуск от армията за погребението — разбрах, че името ни било Розен. Дядото на баща ми го променил, когато напуснал Англия. Разбираш ли, никой по бащина линия не е изповядвал еврейската вяра, така че нищо не знаех за нея, докато не дойдох тук. И знаеш ли? Ето, това е интересно. Не вярвам в разните традиции, какво го интересува Всевишния дали ядеш пържолата с масло? Той и без това си има достатъчно проблеми с всичките нещастници по света. Но историята и всичко останало е нещо интересно.
— Моето име, Аталия, е древно име.
— Така ли? Аз пък си мислех, че идва от Италия.
— Не, то е много старо, но дълго време и аз като вас не знаех това.
— Виж, ти си от новото поколение — каза Розен. — Не би трябвало да те занимават религията и всички тези обичаи.
— Ние винаги вечеряме заедно в петък вечер, цялото семейство — рече Тали. — Все пак бих искала да се срещнете с майка ми някой ден.
— Защо да се срещам с майка ти? Тя ходи ли по мъже?
— Не, разбира се.
— Какво искаш да кажеш с това, „Не, разбира се“. Вероятно ти дори не я познаваш напълно. Разговаряла ли си някога с нея за чувствата й, за мислите й и за онова, което ти чувстваш? Децата не познават родителите си. Те порастват и започват да мислят истински за тях едва след смъртта им. Хората пропиляват времето си, пропиляват години в игра на криеница с другите, в търсене на самите себе си. И така не опознават никого.
— Така ли мислите?
— Да — отвърна Розен. — И мисля също, че съм пред прага на нещо, на една истина, как трябва да се живее животът и да не се пропилява или оплесква. Когато си я изясня, ще ти я кажа.
— Бих искала да я чуя — рече Тали. — Да разбера какво да направя с живота си, преди да остарея.
— Това е просто — каза Розен. — Не е лесно, но е просто.
Когато Тали стана и се отдалечи, той дочу пехотинецът да й говори нещо. След това пехотинецът дойде — усети стъпките му по пода, и приседна до него. Когато той се извърна, за да погледне навън, Розен можа да види лицето му на светлината от прозореца. После, когато пехотинецът се обърна отново към него, лицето му изчезна в мрака.
— Искаш ли да ти доверя нещо?
— Какво? — попита пехотинецът.
— С никого досега не съм го споделял, може и да не ми повярваш, но аз съм донякъде евреин.
— Така ли?
Пехотинецът не изглеждаше впечатлен.
— Това не означава, че съм сменил вярата си. Искам само да кажа, че имам еврейска кръв, по линия на баща ми.
— Наистина ли?
— Не ми ли вярваш?
— Никога не съм мислил, че не си евреин — отговори пехотинецът. — Слушай, аз пак ще изляза Поразгледах отзад, там няма никой, като че ли не допускат, че може да се измъкнем оттам. Не знам дали това е в наша полза. Трябва все пак да проверя ще можем ли да използваме колата ти. И още, дали ще мога да ги изненадам, докато спят или докато наблюдават другата страна. Не смятам, че ги бива много като постови. Ти не мърдай и ще оправим работата колкото може по-скоро.
— Защо си мислил, че съм евреин? — попита Розен.
Тъмнината не беше същата, както в Индокитай. Тук небето изглеждаше по-голямо и по-ниско заради пустинята. Сенките също бяха по-различни, а може би само бяха по-малко, защото и растителността беше по-оскъдна. Трябваше да свикне със сенките. От друга страна, надяваше се да не остава толкова дълго, че да му се налага да свиква с тях.
Самото измъкване от къщата на доктора беше по-различно в сравнение със скачането от хеликоптера, след като си седял през целия петнайсет или двайсетминутен полет със затворени очи, а после ги отваряш и тръгваш на разузнавателна мисия с начернено със сажди лице. Да, по-различно беше. Но той не се страхуваше да бъде сам сред тъмнината. Разликата беше в това, че тук той знаеше как изглежда неприятеля. Неприятелят имаше лице. Те също знаеха той как изглежда и сигурно го очакваха, макар да бе навлякъл черния пуловер и тъмносивите пан-талони на доктор Морис. За пръв път от два дена насам бе свалил кепето.