ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА
Доста години живя като Джими Рос. Като че ли бяха повече от двайсет и петте години и отгоре, през които беше само Рос. А времето, изживяно като Розен, беше незначително.
Докато растеше, вглеждаше се в бъдещето, търсеше нещо, винаги се надяваше на нещо или правеше планове за нещо, но никога не бе знаел кога ще го постигне, нито бе разбрал, когато го е постигал. От Джими Рос на Рос и после на Розен. Запита се, какво ли прави истинският Ал Розен, ако все още беше в Кливланд.
Добре, този Розен беше тук. Най-накрая беше успял. Петдесет години трябваше да изминат, за да разбере, че важното е да живееш. Не да бъдеш нещо в живота. Просто да живееш. Да наблюдаваш живота около себе си и да знаеш, че живееш, без да кроиш планове за каквото и да било. Доста време мина, докато научи това. Трябваше да го разбере още докато беше на седем години, но нямаше кой да му го каже. Единственото, което му бяха казали бе, че трябва да е нещо. Ако го бе разбрал още тогава, през всичките тези години, щеше да може да се радва на живота. Само че това няма нищо общо с годините, помисли си той. Да живееш, може да означава час, минута или дори само миг. Да живееш, означава да живееш, независимо къде си. Дори в някаква къща сред пустинята през нощта. Но щом трябва да си някъде, защо да не бъдеш на някое приятно място?
Да си седиш примерно край басейна на хотел „Лароме“. След няколко седмици щеше да стане непоносимо горещо в Ейлат.
Или да си в Натания, на Средиземно море.
Можеше да отиде на някой от гръцките острови. Да види има ли разлика между туристките от хотел „Хидра“ и хотел „Миконос“.
Не, това вече го бе правил, сравнявал бе туристките. Искаше му се да върши нещо друго.
Или нищо да не върши. Само да си седи. Не беше нужно да правиш нещо, помисли си той. Не беше необходимо да доказваш каквото и да било.
„Дори и да можеш, недей винаги да тичаш. И никога не се обръщай назад. Възможно е да те настига нещо.“ Това бяха правилата за щастие и успех на Сатчел Пейдж, който не можа да играе с истинския Ал Розен, защото се разминаха с две години.
Звучи ли разумно?
Да, разбира се, бе казала Тали. Разбира се. Тя беше добра и щеше да е хубаво да могат да разговарят, да я гледа как кима сериозно и как след това се смее, когато разбере, че той се шегува. Правеше си планове, а не трябваше. Не, нищо нямаше да прави. Започна да си мисли дори, че щеше да е по-добре през деня нищо да не върши, а само през нощта. Но и мисленето е вид дейност. Искаше му се да спре да мисли. Искаше му се да не е тъмно. Искаше му се да не е прикован към пода и да може да се движи. Искаше му се да може да пийне малко вода Искаше му се да не му е толкова студено. Искаше му се да не се чувства така, като че ли се дави. Искаше му се да не беше приказвал пред прокурорите. Не, помисли си той, трябваше да направиш всичко това, за да бъдеш сега тук, където си и да узнаеш онова, което вече си разбрал. Освен ако можеше да научи същото по време на присъдата — между 1 и 5 години, която щеше да прекара в затвора Луисбърг за опит за измама на правителството на САЩ, При добро поведение щяха да го пуснат и по-рано. Да, доста вероятно беше, че щеше да го научи и в затвора. Само че работата беше в това, че в повечето случаи, там подобни откровения идваха не само чрез промяна в начина на мислене, но най-често с болка. Знаеше го, но не беше сигурен откъде. Помисли си дали няма да му стане по-добре, ако повика майка си. По дяволите, мислено изпсува Розен. Тъкмо сега ли трябваше да му се случи, когато вече беше наясно.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
(Две неща станаха по едно и също време.)
Колелата на сивия мерцедес, с Мати на кормилото, бяха излезли от пътя покрай пресъхналото езеро и бяха затънали дълбоко в пясъка. Задното ляво колело буксуваше, докато Мати даваше газ, а Рашад и Валенцуела пъшкаха и се опитваха да избутат колата. Валенцуела попита Рашад защо, по дяволите, е оставил арабчето да кара, а Рашад му обясни, че то е професионален шофьор, това му е работата и от Тел Авив дотук бе карало много добре. После Валенцуела избухна, когато осъзна, че Мел продължаваше да седи отпред до Мат на дебелия си задник, докато те трябваше да бутат. Той викна на Мел веднага да слиза, а след това каза на Мати, добре, почакай, изгаси я за малко. Намираха се извън пътя до пресъхналото езеро, при това близо до къщата. Зад следващия завой, след дърветата, беше каменната ограда. Валенцуела вдигна глава и видя Теди, застанал с автомат през рамо пред светлините на фаровете.
(Другото нещо, което се случи, бе, че Дейвис вече палеше мерцедеса в двора на къщата сред пустинята.)