— Мъртъв е — рече й той. — Твоето самобичуване нищо няма да промени.
Тя не го слушаше. Продължи:
— Сега щеше да е на сигурно място. Щеше да отиде в Шарм ел Шейх или в Санта Катарина и да бъде там в безопасност, а аз щях да му помагам. Той ми каза, повика ме при себе си и рече: „Аталия, искам да ти дам нещо“. Довери ми, че в портфейла му е ключът от сейфа му в банката. Каза, че иска да ми го даде, каза да се подпиша, както той се подписва, с инициалите, и да взема парите. Попитах го: „Защо? Това са си ваши пари.“ Той отвърна: „Не, вече са твои.“ Аз пак попитах: „Но защо?“ А той не отрони дума повече. Отидох да погледна през прозорците и…
— Значи го е предчувствал — каза Дейвис.
— Когато се върнах… попипах го, дишах в устата му…
Той хвана главата й с ръце, повдигна я към лицето си и изчака, докато отвори очите си.
— Мъртъв е — каза Дейвис. — Те го убиха. — Тя пак затвори очи и се опита да се извърне. — Погледни ме. Те го убиха.
— Това нямаше да се случи, ако…
— Погледни ме.
Тали отвори очи — лицето й беше достатъчно близо до неговото и той можа да погледне в тях, можа да разбере какво чувстваше тя; малкото момиче преживяваше нещо, което надхвърляше досегашните представи на Дейвис; самият той се намираше в положение, в каквото никога досега не бе изпадал.
— Те го убиха — каза Дейвис. — Но още не го знаят.
Сега тя вече го слушаше и започваше да се съвзема лека полека.
— Да им кажем ли?
Дейвис поклати глава.
— Не, няма да им казваме.
— Но ако им кажем, че искаме да го погребем, те ще ни разберат. Всички проявяват някаква почит.
Ръката на Дейвис докосна бузата й, докато обгръщаше с ръка рамото й.
— Мисля, че ако разберат, че е мъртъв, ще си тръгнат и няма да се занимават повече с нас. Г-н Розен каза, че за тях това е нещо като сделка. Не играят никакви лични чувства. Щом приключат с работата, няма да стоят на жегата, за да се разправят с нас Разбираш ли, мисля, че ние не ги интересуваме. Мисля, че не се страхуват, че нещо може да им се случи, ако ги издадем. Вече ще са си заминали. Не, не те разбирам — продължи момичето — нищо да не правим, така ли?
— Не ми се ще все още да си тръгват — отвърна Дейвис.
— Защо?
— Иска ми се пак да си поговоря с тях.
— Но защо?
Той се беше загледал през прозореца в първите бледи сутрешни зари на слънцето, които се сипеха над пустинята и над морето и над арабските планини.
— Имам да им кажа нещо — допълни Дейвис.
— Извикай им да излязат.
— Още не знам как точно да им го кажа — рече Дейвис. — Но ще разбера.
Тали направи кафе и седна с чашата си като гледаше към г-н Розен и си припомняше, как той й разказваше разни смешни неща. От време на време се усмихваше. Не притесняваше повече пехотинеца, който сега седеше с кръстосани крака и приведен напред, гледаше през прозореца към двора, към пътната врата и голямата дупка до нея, която се бе отворила, след като взривът бе издухал част от оградата. Тали остави пехотинеца на мира.
Рамото на Валенцуела го болеше там, където бе паднал на него, докато залягаше в езерото. И главата го болеше, но не чак толкова, колкото Теди. Те-ди трябваше да бъде зашит. Беше привързал главата си с шарен шал и в момента с дългата си коса и прилепналата риза приличаше на пират.
Единствено Рашад седеше на ръба на брега на пресъхналото езеро и изглежда топлата бира и печените фъстъци, които имаха за закуска, му се услаждаха. Беше много търпелив. Остави Валенцуела да спи, изчака го да се събуди призори, а след това им показа парите в куфарчето. То принадлежеше на Мел, дребничкия адвокат, който продължаваше да седи в сивия мерцедес — много скоро колата щеше да се превърне в една много скъпа фурна. Мел дремеше вътре, а пазачът, арабчето, седеше на пясъка до колата и си играеше с него, като пълнеше шепата си и го пропускаше да изтича през пръстите, сякаш отмерваше времето. Рашад ликуваше при вида на куфарчето.