— Вземи ги. Малко повече от пет хиляди долара са — рече Дейвис. — Ето и ключа от сейфа му.
— Не мога.
— С него ли искаш да ги заровят? Какъв е смисълът?
— Не мога да взема парите му.
— Той сам ти ги е дал — настояваше Дейвис. — Трябва да ги вземеш.
— Но в сейфа си има още много пари — каза Та-ли. — И тези, не, прекалено много е за мен.
— Той самият ми каза — продължи Дейвис, — че човек трябва да се научи да приема пари, без да се поддава на честолюбиви задръжки. Дал ти ги е, защото му харесваше, защото те обичаше, така че след като него вече го няма, не е нужно да го наскърбяваш, като се опитваш да промениш нещата. Прави с тях, каквото искаш. Купи си дрехи, вземай уроци по степ, ако щеш. Но ги вземи и благодари на Бога, че си го познавала.
Той й подаде парите и ключа, а после придърпа одеялото, като покри и лицето на Розен.
— Малко време го познавах, но мисля, че ме научи на някои неща. — Дейвис спря за момент и се замисли, после додаде: — Бдението свърши.
Тали гледаше парите, като ги държеше в протегнатите си ръце.
— Ти ще вземеш ли малко?
Не получи отговор.
В този момент чуха някой да вика отвън; беше негърът, Рашад, който крещеше:
— Хей, пехотинецо! Тук е един човек, който иска да те види.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
— Без стрелба, човече! Пауза в играта!
Рашад се беше изправил до оградата, като изпитваше пехотинеца и му даваше малко време.
— Чу ли? Адвокатът на Розен иска да дойде при теб! Да си поговори с теб!
После се сниши зад гладките камъни и зачака. От къщата не идваше никакъв отговор. Той и не го очакваше. Искаше само да привлече вниманието на пехотинеца. Не беше особено загрижен, дали пехотинецът щеше да застреля Мел, вземайки го за някой от тях, само че тогава щеше да се наложи да разговарят с него по друг начин, без посредник, а да стърчиш ей така без всякакво прикритие, никак не беше забавно. Той излази до прашните дървета, после стана на крака и изчезна зад завоя, където го чакаха другите: Валенцуела и Теди стояха с автомати през рамо, а изплашеният адвокат, в курортното си облекло, беше приклещен между двамата и стискаше куфарчето. Мати седеше на някогашния бряг на езерото и зяпаше.
Рашад даде знак на Мел да тръгва.
— Хайде, върви там и си изнеси речта. Но стой на двора. Разбра ли? Ако те покани вътре, ще кажеш: „Не, благодаря“.
— Ще му кажа и веднага се връщам — рече Мел. — И това е всичко.
— Ще му покажеш парите — настоя Валенцуела — и ще изчакаш да чуеш какво ще отговори.
Мел бързо кимна.
— Добре, и после веднага се връщам.
— Ще отвориш куфарчето и ще го оставиш на двора — каза Валенцуела.
— Добре. Ще оставя куфарчето на двора. Няма да забравя.
Рашад посочи с глава към Мати.
— Момчето ще дойде с теб, да ти прави компания.
Теди се обърна, свали автомата от рамото си и го размаха. Мати стана, изтри ръце в панталоните си и тръгна към тях. Изглежда за него нямаше значение на коя страна помага.
Останаха да чакат зад завоя, като пуснаха Мел и Мати да продължат към отвора в каменната ограда.
— Най-добре ще е да ги съберем всичките на двора — каза Рашад — и да ги оправим наведнъж.
— Та това е Мати — изненада се Тали. — И г-н Банди.
Дейвис ги проследи как минават през пътната врата и се насочват към къщата. Мел носеше скъпото куфарче от крокодилска кожа. Светлосиният адвокат и слабичкият йеменец, с якето му от изкуствена кожа. Те не вървяха един до друг, а и нямаха какво да си кажат. И двамата бяха доведени насила. Разбира се, ето го обяснението за снощния шум от кола и светлините върху камъните.
— Защо ли са дошли? — Тали все още се чудеше.
От тримата стрелци нямаше и следа. Дейвис не смяташе да се впуска в разговор. Той само рече:
— Вземи пушката. Наблюдавай колата и гледай някой да не се опита да се промъкне от другата страна. Ако се опита, застреляй го. Не ми го съобщавай, просто го застреляй.
Вземайки пушката, тя погледна към него. Гласът му беше спокоен, в момента се съсредоточаваше и не хабеше думи. Дейвис нарами маузера и насочи дулото му през прозореца.
— Не им стиска сами да се приближат — каза Дейвис. — Изпращат Мел… а ето ги и тях.
Дейвис опря маузера на рамото си, но изчака. Бяха зад оградата, недалече от пътната врата и от зейналата след взрива дупка. Виждаше само главите и раменете им и осъзна, че теренът по посока на пресъхналото езеро е полегат.
— Ето ги — обади се Тали.
Той й нареди да държи под прицел онзи, който беше най-близо до пътната врата — дългокосия, с омотания около главата му шал или кърпа. Мел и Мати, който се влачеше отзад, напредваха през двора към къщата.