— Ние с моя брат сме като в кошер. Прелитат пчели и оставят меда си. — После той отеднаж дигна тежкия си поглед и продължи: — Такава е стоката ни: не се знай цената и. Искай, колкото ще искаш. А людете повекето са глупави. Само да знайш как да ги посрещнеш и как да ги изпратиш. Излъгал си го еднаж и като има нужда, пак ще дойде да го излъжеш. — Той пак млъкна, но, види се, му се стори, че бе проявил прекалена откровеност, и току попита: — И вие тъй, нели?
Битолчанинът се замисли за миг и после на свой ред се усмихна:
— И ние тъй.
Като се разчу между приятелите му в Битоля, че се готви да пътува за Беч с тридесет хиляди лири, Ицо Баболев вече нямаше защо да ги търси из битолската чаршия — те сами идваха при него и му предлагаха някой по две, по три хиляди лири за съдружие. Ицо отговаряше:
— Е, ако отида до Беч, ще донеса стока и за вас. Досега аз купувах от вас, пък сега може и вие да купувате от мене.
Той замина за Беч с едни кожени, поотъркани дисаги и с един поизносен кюрк — да не влиза в очи през Дългия път, а времето беше още хладно и можеше да му се случи да нощува дори на открито. В дисагите си носеше две премени долни дрехи от домашно платно, няколко чифта чорапи от домашна прежда, едни похлупци, пълни с небито сирене, два сомуна домашен хляб. Макар да хапваше колкото едно пиле, до Беч с тия хлябове той нямаше да изкара, но и по пътя ще си взема по нещо. На голо, под учкурлука на чакширите му и под широкия, тъмночервен пояс, той препаса кемер с петдесет лири. На ризата му, под лявата мишница, близу там, дето туптеше сърцето му, беше изкусно и здраво пришит чек за тридесет хиляди турски лири в австрийски пари. Той и в съня си дори усещаше там, под лявата си мишница, сгънатата пъстра хартия. И от тая хартия се преливаше в сърцето му голяма сила и смелост.
Ицо Баболев мина през Скопие, през Враня и Ниш и като влезе в Сърбия с възморавия си фес, започнаха там да му викат „турак“. Той не се тревожеше, че го наричат турчин, а се боеше само да не подуши някой в чуждата земя чека под лявата му мишница и кемера на кръста му. В Смедерево се качи на един маджарски кораб и продължи пътя си по Дунава накъм Будапеща и Беч. Той не се учуди много на голямата река — на нищо не се учудваше, по цял ден седеше до дисагите си на палубата и се припичаше на пролетното слънце. Само когато се спираха на многобройните пристанища, Ицо се промъкваше до борда и с любопитство наблюдаваше какви стоки се товареха и разтоварваха. Корабът се движеше бавно нагоре, срещу течението, Ицо едва-едва надаваше ухо на чуждата врява наоколо и погледът му се рееше празен по необятните равнини от двете страни на реката.
В Беч пристигна рано преди обед. Спря се на кея, облечен с кюрка си, с дисагите на рамо, с възморавия си фес. Не бе виждал той толкова много свят, такава широка улица, покрита цяла с равен калдъръм, такива сгради, изправени срещу него като планини. Чуждо място, друг свят! И облеклото по-друго, и тия толкова леки коли на яйове, а ги теглят по два или три коня, силни като аждери3, и колкото мъже, толкова и жени между тях с някакви чудни капели на главите си… Друг свят. Многогласата чужда врява по улицата идеше до ушите му като през вода, не можеше да долови той ни една изпусната дума. Е, как ще се разправя с тия човеци? Някакво смущение едва докосна сърцето му и той премести дисагите си на другото рамо. Но Ицо Баболев не се уплаши, На кръста му тежеше пълен кемер с алтъни.
Пред него се спря дребен човек с изпито лице, с големи, гъсти, вече прошарени мустаки и мънички, елипсовидни очила. Поизгледа го тоя непознат човек, докосна с върха на пръстите шапката си и попита:
— Тюрк?
Попримига срещу него Ицо и си мислеше: „Е, харно: като сте рекли турчин — нека бъда турчин. Може би е по-добре така, на турчина по-голема чест ще правят…“ И отговори:
— Турк.
Гледай ти чудо: непознатият му заговори на турски и ушите на Ицо като че ли се отпушиха. Виенчанинът едва ли знаеше повече от двайсет или трийсет турски думи, но Ицо разбра, че той бил някое време в Солун. После те тръгнаха заедно.
IV
Преспанската община сега нямаше големи грижи около двете градски църкви. Председателят поп Костадин и петима епитропи се грижеха за платата на свещениците, за восък, за някоя поправка и за разни други обикновени нужди. Откакто се обяви българската народна църква за независима и отхвърли гръцкия патриарх, Преспанската община, както и всички други общини, пращаше в Цариград до петдесет и повече лири годишно за нуждите на общото народно дело. А откакто преспанци прогониха наместника на битолския гръцки владика, престанаха да плащат и владишнина на владиката. Всяка година той пращаше до общината по няколко писма и молеше почтително да му се праща владишнината, а преспанските общинари нито отговаряха на тия писма. Тая година владиката прати нарочен човек и пак с едно дълго писмо до общината, но като се яви владишкият пратеник пред общинарите и им поднесе владишкото писмо, поп Костадин отказа да приеме писмото и само това отговори: