— Знам сичко и не ща насила… Или:
— Искам да те направя щастлива… Или:
— Искам да те направя майка!
Еднаж, все тъй насън — тя пак виждаше блясъка на очите му, устните му, които се движеха, и чу гласа му близо до ухото си, дори усети топъл дъх:
— Аз ще развържа третия ти пояс…
И посегна да я хване през кръста, а тя стоеше пак съвсем гола пред него.
Друг път, докато Брашнаров движеше устните си и черните му очи пламтяха, ръцете му лежаха на широките и гърди, ослепително бели, Ния чуваше не неговия глас, а острия шепот на Ташка Утката:
— Сега сме сами и сичко ще ти кажа… Нема я свекърва ти да ни чуе. Това се казва само насаме. Може и пред майка ти, но майка ти отдавна е умрела. Слушай, слушай… И ти като сички: искаш да родиш. Да родиш! Такава е женската хубост и мъжът затова посяга: за да я има, да я занесе в леглото си. На трендафила кацва мъжка пчела. Нема да те пипам сега — ти не искаш, знам аз, но като стане нужда, и ти ще легнеш… Третия пояс може да го развърже само друг мъж, не твоят. Друг мъж… Грешката може да е в твоя мъж, а не в тебе. Защо ще стоиш безплодна, да се ругаят сички с теб. ДРУГ мъж, друг мъж… Твоят нема да знай, ще го отгледа и пак ще бъде негово.
— Не искам да живея в лъжа! — викна Ния и искаше Да побегне, но краката й тежаха като олово. А шепотът на Утката продължаваше все тъй настойчив, да пронизва ушите й: — Тука нема лъжа, щом ще дойдат деца! Мъж мине-замине… Може и друг, може и друг. Децата се раждат от нашата утроба… Мъжът мине-замине. Може и друг, може и секи… Само да развърже пояса ти… третия пояс!
Ния се разбуди с вик. Под челото биеше чук, да разбие черепа й.
Сега и тя започна неволно да мисли, че някакъв дявол се е заселил в сърцето й. Нещо се отдели от нея, стоеше чуждо в нея и тя се бореше яростно с него. То беше част от нея, отдели се, откъсна се от нея, но тя го чуствуваше като чуждо нещо в себе си. Дявол се заселил в душата й. То беше някакво малко, зло дяволче, което ходеше по кръвта й. Ния го чувствуваше мъничко, също, като малко черно бръмбарче, което се провираше между жилите й, пълзеше, дращеше с ноктенца по мозъка й, тя би го смазала между пръстите си, но не можеше, да го улови. Ния цяла потреперваше от погнуса, но то разпалваше лош, нечист огън в нея, разбъркваше мислите, довеждаше в сънищата й Таки Брашнаров, Ташка Утката, шепнеше в ушите й скверни думи. И беше непобедима нечистата му сила.
Започна да се мярка и Райко Вардарски в мислите й, в сънищата й. Все по-често. Тя си спомняше всички срещи с него, виждаше го в паметта си все по-ясно. Тя отдавна не беше го виждала, но оживя той в мислите И — чудно, той като че ли беше целият едно око, пламтящо, втренчено в нея, жадно. И гласът му ечеше за нея, в мислите й. Не тя, друг неин глас, вътре в нея все по-често влизаше в разговор с него.
— Аз те любя — казваше Вардарски или това бе само гласът му, само неговото единствено око, разтворено срещу нея, пламнало, жадно.
— Не влизаш ти като приятел в нашата къща отвръщаше Ния с другия глас в нея и, спомняше си това бяха думи на свекърва й.
— Аз те любя и никога нема да издам тайната. Тъкмо тия негови думи останаха в паметта й: „никога няма да издаде тайната си!“ После дяволчето в кръвта й започна да плете своите мрежи. Тя виждаше Вардарски, окото му, чуваше гласа му да кънти и чуваше и насън и наяве в мислите й, към едно се насочваха и собствените й мисли: ако сгреши с Вардарски, той никога няма да издаде тайната й. Случваше й се да сънува едновременно и Таки Брашнаров, и Вардарски, те бяха в непрестанна борба помежду си, но в нея, в нейните мисли, в нейните сънища. И единият я измъчваше със своята мъжка хубост, а другият — със своя кънтящ глас: