— Дай го, бабо Яно, на децата… Йоан Глаушев се придръпна:
— Внучко! — И продължи обидено с тънкия си глас: — Гости сте ми дошли… господ ми влезъл в къщата. Децата гладни нема да останат. — И току се сопна той: — Ами да дойде сега Арап ага с тайфата си? й яйца ще му изпържим, и баница ще му източим от чисто брашно, и бравчето ще му заколим, и телето, ако рече. А нас ще изпъди вън да стоим, пред вратата. Вземи, внучко, от млекото, опитай. Хайде и ти, Тръпче. Немаме со що повеке да ви нагостим, ама това ни е от сърце…
Между людете се появи един голям букар с вода и тръгна от ръка на ръка, тежък, с желязно дуле за пиене, със синджирче на запушалката му, което потропваше глухо по влажния дървен съд. Водата бълбукаше сладко и се изливаше в зажаднелите гърла, да подкара сухите царевични залъци. Надигна го и Тръпко — сладко му беше да пийне водица от букар, макар да беше вече гражданин.
Селските люде се разпиляха след сиромашката вечеря — някои налягаха тук и там върху прогнили разпокъсани сламени рогозки край стените по широкото помещение, други излязоха да спят по двора в топлата нощ, баба Яна дигна и софрата. Край загасналото огнище останаха само Йоан Глаушев и двамата му гости. Лазар му подаде кесията си с тютюн и селянинът сви несръчно дебела цигара, подаде му Лазар и огнивото си. Дръпнаха те от цигарите си и Лазар рече:
— Ти знайш, стрико Йоане… Дошъл съм пак за жито. Какво ще ми дадеш тая година?
Разкашля се Йоан Глауш от цигарата — не беше навикнал той да пуши тютюн като ага — и като стихна кашлицата му, рече:
— Утре ще ти кажа, внучко. — После той се намръщи, обърна глава към огнището, като да се срамуваше да погледне Лазара или внезапно бе се разсърдил за нещо, и продължи: — Ти знайш… Бегът ни дава, колкото да не изпукаме от глад, и се му сме борчлии. А, ще речеш, кой му работи? Той ли, кяите му ли, поляните му?… Ние му работим, от нас е сичко. Ние сме гука, на земята, ние се бориме с нея. Той ни хвърля като на кучища по един залък. И къде ти — не можем да изкараме ни до пролет с това, що ни дава. Е… като дойда в града да взема сол или памук, или опинци, или свещи за мъртвите… нели требат пари! Бегът не мисли: пак и ако ние не си вземем сами от това, що сме изработили — така ще си измреме гладни и голи. Разбираш ли, внучко? — обърна пак лице към Лазара Йоан Глаушев.
— Разбирам. Нели знам и аз…
— Е, утре ще ти кажа що мога да ти дам тая година. Днеска овършахме много и… Той се приведе към Лазара с тайнствено лице и уж да му прошепне, а гласът му, още по-тъничък, затрепера: — Тая нощ ще си вземем нашето докрай. Веке сме си взели нещо, ама сега докрай.
Постлаха на гостите по-нова рогозка и черга край огнището. Изчезна някъде и Йоан Глаушев. Угасна борината, угасна и огнището в тъмнината. Лазар Глаушев лежеше на твърдата ръбеста постилка и не можеше да заспи. До него Тръпко тихо сумтеше с нос — изглежда, веднага бе заспал. Тук-там наоколо се чуваше тежко, равномерно дишане, някой по-нататък хъркаше, Фуг стенеше глухо, проплака дете и пак се умълча. Уморени бяха тия селски люде и спяха дълбоко. Някъде наблизу изцвърча мишка и тупна меко на пръстения под, след нея тупна още една. Лазар присви гнусливо нозете си — не беше чудно да пребяга някоя по него. Усещаше той как шетаха едри бълхи по тялото му и го дупчеха като с шило. Нещо го опари по шията, посегна той там и размаза нещо с пръсти — полъхна го смрад на дървеница. Изпращя остро някоя от гредите горе, червей дълбаеше дърво някъде наблизу, друг някъде по-нататък. Изеднаж над всички тия нощни шумове се издигна сухо, равномерно пъшкане. Лазар се обърна ка другата страна, но като че ли всичко друго утихна и се чуваше само това болезнено пъшкане. Станало бе дума тая вечер, че една овца била болна и, види се, бяха я прибрали вътре. Болното животно пъшкаше непрестанно и досъщ като човек, който гори в треска. Лазар пак се обърна. Не идваше сън…
Той бе ходил много пъти по селата да събира жито и все по това време — по вършитба или веднага след вършитба. Много пъти бе спал на такава твърда постилка, дупчили са го бълхи. И не беше само това, което прогонваше съня от очите му. Ето същата тежина притискаше гърдите му, сега още повече, като воденичен камък. Същата тъга за тия бедни селски люде — и тия тук, роднините му, и сички други по селата из цялото поле. Ами това беше народът, те бяха народът, за който говореше толкова често и той, и Райко Вардарски, и всички като тях, за който пишеха вестниците и книгите. А той, народът, живееше тук, далеко и от него, и от Вардарски, и от вестниците и книгите — тук, в тъмните си колиби из полето, далеко по планините. И какъв тъмен живот живее, какъв несретен живот… Седи там беят в кулата си, край него кехаи, пъдари като бесни кучета, селянинът пълни хамбарите му и живее по-лошо от вола, с който оре. Такъв е селският живот и собственият му баща бе забягнал от селото си, прогонен от неволя, но защо ни той, Лазар Глаушев, ни Вардарски, които говореха непрестанно за народа, защо не бяха помислили никога за тоя селски народ? А тук е народът най-напред, в тия тъмни колиби, ето тук живее семейство от тридесет-четиридесет души! Що можеха да сторят за тоя народ и той, и Вардарски, и всички като тях? Лазар пак се обърна, а мислите му сякаш подир него: като бяха мислили и говорили те за народа, мислили бяха за целия народ. Ами — да! Те бяха мислили и за тоя народ, макар да не беше пред очите им. И което бяха правили за града, ще правят и за селския народ. Църкви, училища… да се разбуди и тоя почерпен народ от сън дълбок! Лазар пак се обърна.