Да се разбуди от сън дълбок… Но това бяха само хубави; думи като по вестниците… И все пак оживялата, тревожна мисъл не спираше. Църкви, училища и за селото, — за всяко село. Пробуждаше се и селото, щом бе тръгнало да търси спасение. Към града, към най-близкото пристанище. Но това не беше спасение — то беше само бягство. Кой ще оре нивите? Селянинът да стои в селото си, да стои при земята си! Хлябът излиза от ръката на селянина. А кой ще укроти бея, кехаите му, кой ще прогони от селата Хайредин Арап ага и тайфата му? Това няма да стане ни с църкви, ни с училища, ни с бягство. Лазар пак се обърна. Ето я и тук разтворена новата страница. Новата страница, новата страница…
Той не усети как заспа. Но не спа дълго и бързо се дигна на лактите си с тяло, пламнало от непоносим сърбеж. Насреща едвам светлееше едно от прозорчетата: вън беше тъмна нощ, месечината още не беше изгряла. Болната овца продължаваше да пъшка в тъмнината, червеите продължаваха да дълбаят усърдно, наоколо пак дишаха заспали люде, но това бяха децата там, край стената, и стори му се, че помещението сега беше празно. Посегна с ръка в тъмното — мястото до него беше също празно: Тръпко бе станал. Лазар се ослуша и като че ли дочу отвън, край самите стени, глух шум от бързи стъпки. Той скочи: ами те вече работят вън! Протегна и двете си ръце, дълго търси в тъмнината, най-сетне набара вратата и излезе.
Пред очите му се ширна звездният простор, който слизаше далеко някъде върху черната земя, и през него лъкатушеше широката светла пътека на Кумова слама. Не можеш да видиш в града такова широко небе. На изток, зад далечните невидими планини, бе се показало бледо сребристо сияние — наближаваше време да изгрее новата месечина. Лазар веднага забеляза в здрача на южната лятна нощ върволица от люде — едни изчезваха някъде зад ъгъла на къщата, а други се връщаха оттам и прекосяваха през двора към улицата. Чуваше се само тих шум м от боси нозе, някой ще пошушне бързо, ще заглуши в шепата си внезапно избухнала кашлица. Селските люде крадяха от бейското гумно овършано жито и слама и ги криеха някъде зад къщата, по дупки и скривалища.
Тръпко бе забелязал Лазара в тъмнината и се приближи.
— Помагам — рече той тихо. — Хитри люде, брей! Приспали са кехаите, та и кучетата. Да си вземат хлеба… Ами как иначе!…
Някъде нататък в тъмнината светна искра и се чу, изстрел. Сетне още еднаж; стреляха, види се, от прозорците на бейската кула. Чу се проточен вик. Разлаяха се всички кучета по селото. Струпаха се изеднаж, сЯкаш израстваха от тъмнината, двайсетина мъже, жени, един до друг пред вратата, задъхани, уплашени, озъртаха се, взираха се да се видят, да се познаят:
— Ами сега! Усетиха ни…
Последен дойде Йоан Глаушев с неколцина още от мъжете и бързо изписука:
— Сички вътре, сички… Секи да легне да спи, да спи!
Навлязоха людете един през друг, влязоха и Лазар, и Тръпко, бързо утихна всичко, като нищо да не е било. Ала вън кучетата не преставаха да лаят, скоро се чуха там сърдити викове. Йоан Глауш дълго се спотайваше — заспал бе сякаш дълбоко или бе оглушал, — но най-сетне изруга и излезе в двора — развика се по кучетата. И още много време се преплиташе тънкият му глас с други гневни гласове, изтънял бе до скъсване гласът му — кълнеше се плачливо Йоан в своята невинност, молеше се да му повярват, че бе спал с людете си през цялата нощ непробудно. Н ай-сетне той се върна в помещението, гласът му проплака и тук умолително…