— Кяите… — Но веднага закрепна звънлив и остър: — Майчичката нихна! Ще ни поотупат утре, ама нищо нема да найдат. — Сетне той изеднаж приседна край Лазара, та Лазар дори се учуди как го намери в тъмното: — Те така живейме ние, внучко… Мъчно живейме! — И се приведе към ухото му: — Ще ти дам аз до десет-дванайсет кила пшеница и две-три кила ръж. И сички от Гранче ще ти дадат по некое кило25. Сички поработихме тая нощ… Те така живейме ние, внучко.
Прозорчето насреща ярко се открои — месечината бе изгряла. Някои от селските люде бяха се спотаили тук и там, да подремнат още, но се чуваше наоколо и тих, прекъсван говор. И пак се чу из цялото помещение гласът на Йоан Глаушев:
— Като се дигне месечината по-високо, ще треба пак да излезем. Кяите искат да работиме и по месечина…
Тръпко впрегна коня в двуколката още в тъмни зори. Притича да изпрати гостите си Йоан Глаушев:
— Ти, внучко, се не искаш да постоиш повеке у нас…
— По работа съм тръгнал, стрико Йоане. Не е сега време за гости.
И сан въздъхна. Наистина не беше време за гости. Кехаите и поляците още не бяха станали от сън, а щом станат — ще се нахвърлят върху селяните като бесни кучета: ще гонят, ще бият, ще мъчат, ще търсят откраднатото жито. Така ще бъде днес по цяло Гранче и не беше време за гости.
Лазар Глаушев развърза кесията и пусна в шепата на Йоан една златна лира:
— Това капаро за твоето жито, което ще ми донесеш. А ето тука още — и той наръси в шепата му половинки и цели лири. — Ще дадеш на сички, които ще ми донесат пшеница или ръж, или ячмен, или какво да е зърно; ще дадеш кому половина, кому по цела лира, да се знай, пък като ми донесат житото в града, секи ще си получи, колкото му се пада, по най-сгодна пазарска цена. Ама да не се бави никой повеке от две недели! Преди панаира.
— Знам, внучко. Нели ние с тебе секоя година… Е, да си жив!
На изток изгряваше зора — бледо сияние по безоблачното небе, — когато Лазар и Тръпко напуснаха Гранче. Лазар все подръпваше поводите, но конят и сега не искаше да ускори своя обикновен ход.
— Дий, кранто!
Глаушев не искаше да го заварят в селото бейовите кехаи — боеше се той да ги срещне днес. И му беше срамно, че трябваше да бяга набързо от Гранче. Той изрече мислите си гласно:
— Се в страх… Ето и ние с тебе, Тръпко, като крадци Бегаме.
— Ще бегаме, как нема да бегаме — засмя се Тръпко. — Аз и на моите роднини не можах да се обадя. Днеска в Гранче мечка ще играй. — И току додаде сърдито: — А те като слепи, селяците! Подкараха ги кяите още по месечина. Да дигнат по една тояга, па…
— Не са само кяите и поляците, Тръпко.
— Не са! Ами и бея по главата!
— Ех, Тръпко…
Тоя ден те минаха през четири села. Лазар не влизаше по бейските кули да купува жито, а търсеше селяните. Да вземат те най-напред по някоя пара. Беят ще донесе житото направо на пазара, ще доведе купувачи и при хамбарите; си, а селянинът трябва да се крие, да обикаля по странични пътища, да минава незабелязано из града с колата си. И ако го уловят Брашнаровци или други някой! от житарите в града, ще искат да му вземат житото едва ли не без пари. Лазар Глаушев и Андрея Бенков сами ходеха по селата и селяните ги чакаха всяка година по вършитба, гледаха на тях да продадат житото си и го продаваха на добра цена, както ще се изравни цената на пазара. Глаушев и Бенков имаха по всички села из полето свои люде. Лазар и сега ходеше от село на село, раздаваше по малко пари срещу закупеното жито и продължаваше пътя си. След ден или два, след една седмица ще започнат да се измъкват по тъмно коли, натоварени с пълни врещи, закрити със слама или сено, ще скърцат плачливо с ненамазаните си колела по неутъпкани пътища и пътеки, ще ги теглят през межди и долища дребните воловци с разтуптени хълбоци. Ще влязат в града със страх, ще се спрат пред портата на Глаушевци или Бенковци и набързо ще оставят товара си, а оттам Лазар и Андрея: пренасяха в дюкяна си пшеница, ръж, ячмен, овес, царевица, колкото им беше нужно. Някои от селяните имаха и свои нивици, но и те пренасяха със страх и трепет зърното, което отделяха за пазара — да не ги срещне ага или кехая и да рече:
— Мое е. Откраднал си го!
На шестия ден Лазар и Тръпко влязоха в село Сърпец. То беше собственост на битолския бей, свършили бяха вече и тук с вършитбата. Селяните забелязаха отдалеко двуколката на Глаушев, посрещнаха го неколцина край селото и го въведоха в един близък двор. Весели бяха тоя път селяците и радостни — позакрили бяха повече жито, някои обещаха на Лазар по десет, та и до двайсет кила. А и в Сърпец имаше неколцина с по малко своя земя. Раздаде и тук Лазар по някоя пара — да се знай, че житото е купено, — сетне те с Тръпко ядоха мека селска баница с овче кисело мляко. На обеда стана дума за Атанас Кривиот. Попита за него Лазар, беше му стар познайник, а не дойде той с другите селяни от Сърпец да му продава жито.