— Болен е — рече един от селяните.
— Болен — обади се друг. — Удари го Арап ага с куршум!
Стана Лазар от трапезата и отиде да види приятеля си. Атанас Кривиот лежеше по гръб на рогозка вън, пред вратата на сиромашката си къща. Казал бе да го изнесат на двора — не можеше да трае вътре, на затворено, от силен огън. Още като влезе в двора му, Лазар чу как стенеше той от мъка. Тръгнал бе с Лазара и Тръпко, също и неколцина от селяните, но Атанас като че ли не ги усети, когато се спряха край него. Лежеше той с разперени ръце, лявата му нога, която беше саката още от детските му години, люшнала се бе някак встрани, главата му — едра, ъглеста — лежеше на ниска тъкана възглавница и червеникавата му брада, небръсната от много дни, стърчеше нагоре, виждаха се едрите кости по лицето му, изпито беше то и бледо, а очите му, извърнати, гледаха високото ведро небе. На разголените му гърди — и те с ребра като шини, — между везаните пазви на кошулята му, се виждаше груба, зацапана превръзка с потъмнели кървави петна по нея. Той дишаше тежко, с полуотворени уста и час по час дъхът му преминаваше в болезнен стон. Лазар го погледна някое време, но някак не се уплаши за приятеля си, макар Атанас да лежеше отпуснат на земята и да стенеше мъчително. Силен изглеждаше той и сега, проснат на земята с кривата си нога, с тая кървава превръзка на гърдите — силен и целият от едри, здрави кости. Лазар от сърце му рече:
— Не бой се, Атанасе… Ще ти мине.
— Вода… — раздвижи пресъхнали, напукани бели УСТНИ раненият.
— Е, потрай. Не е хубаво да пиеш сега много вода — рече пак Лазар.
Атанас изви към него очи и погледът му отеднаж се съживи, избистри се:
— Ти… пак ли си дошъл… за жито? Ех, аз…
— Не бой се, Атанасе. Аз тебе нема да те оставя.
— Виж там со жената… тя знай.
Атанасица като че ли тъкмо това бе чакала, показа се на вратата. Лазар не беше я виждал досега и спря върху нея поглед изненадан. Тя беше на възрастта на мъжа си — около тридесетгодишна — — и в селската си руба изглеждаше като преоблечена гражданка — — толкова бяло и чисто, нежно закръглено беше лицето й, с големи, живи черни очи, които гледаха умно и приветливо изпод придръпнатата напред селска кърпа. Тя се приближи леко, плавно на малките си боси нозе и рече с наведени очи:
— Само вода иска. А рекоха да не му давам много.
Лазар попита младата селянка:
— Имате ли жито за продаване?
— Имаме неколко кила. Лазар й подаде две лири:
— Ще го донесе некой от вашите люде и тогава ще го премерим. Е, хайде, Атанасе, сбогом. Не бой се, брате, ще мине. И аз едно време тъй, дванайсет дни се мъчих ни жив, ни умрел.
Като излязоха от двора на Атанаса, един от селяните побутна Лазара с лакът, поприведе се към него:
— Заради жена му го удари мръсният. Тука, в двора му. Атанас, нели го знайш, с ръце го изхвърли от къщата си, а той с пищола в гърдите. Не легна Атанас дори до вечерта, ама после рече: „Лошо ми е.“ А оня пес, Арап ага, пак се навърта около къщата му. Боим се да не му влезне пак некой ден. Вардиме ги ние, не ги оставяме сами, ама, знайш ли, турска сила. Ще ти влезе с оружие.
— Кой го лекува? — попита Лазар.
— Имаме тука един старец. Ама щом оживе досега, може и да преболей.
Веднага след пладне Лазар и Тръпко тръгнаха с двуколката за други села, сега вече оттатък шосето за Битоля. Беше горещ ден и тъкмо по най-горещите часове, та Лазар извади чиста носна кърпа и я сложи на главата си под феса, да му пази сянка. Попогледна го Тръпко отстрани — би искал и той да си сложи кърпа на главата, види се, така беше по градски, но нямаше носна кърпа. Мълчаливо се полюляваха те върху твърдата седалка. Лазар пак се бе размислил за селските люде, пред очите му беше все Атанас Кривиот, жена му, Хайредин Арап ага, та забравяше дори да подръпне поводите. По едно време Тръпко го сбута с лакът:
— Турци.
Лазар се сепна, подигна очи: по пътя пред тях, оттатък един завой, бяха се задали шестима турци на коне. Арап ага! — — мина през ума на Лазара и бърза тръпка прониза тялото му. Той не сваляше очи от шестимата конници и чу гласа на Тръпко, като ехо на собствените си мисли:
— Арап ага е. Ето ти сега среща!
Лазар се огледа — от двете страни на пътя се издигаха невисоки брегове и къде би могъл да избяга, да се скрие човек тук, из полето, а шестимата конници не бяха ни на двеста стъпки. Срещата беше неизбежна, Лазар забеляза как бе побеляло лицето на Тръпко, но неговото изглеждаше още по-бяло под шарената му носна кърпа. И не се решаваше да заговори, за да не го издаде гласът му Най-сетне каза: