— Ще гледаме да минем така, ама… И нема да слизаш от колата, чу ли? Ще ни сгазят с конете си, ако слезем. Подигни се малко, подигни се…
Той се приподигна и сам, бръкна с ръка под капака на седалката, извади револвера и бързо, незабелязано го мушна в пазвата си.
— Това нещо в пазвата се носи — рече тихо Тръпко. — Да ти е секога подръка…
— Тежи. Пък си рекох, може и да не ни е нужен… Лазар виждаше как трепереха ръцете му. До него Тръпко седеше като вкаменен, пребледнялото му лице беше изопнато, не трепваше той и с очи Сега Лазар го побутна с лакът:
— Чуваш ли… Каквото и да става няма да слизаме. Да не земеш да скачаш! И не бой се, може и нищо да не стане.
Тръпко не се помръдна и като че ли каза на себе си:
— Ще изпия кръвчицата барем на един, па… Само ако…
— Ама ти немой… Само ако стане нужда. Е, бог Да помага…
Турците бяха вече близу.
— Продумаха си нещо — рече тихо Тръпко. — Познаха ни.
Лазар се изкашля пресилено.
Срещата стана тъкмо на завоя. Лазар и Тръпко гледаха пред себе си, като че ли нищо не забелязваха, и от колата нема. Лазар усърдно дърпаше поводите, да отклони коня по дясната страна на пътя. Двама от конниците — Хайредин Арап ага и още един от другарите му — вече отминаваха двуколката, ала точно пред нея се изпречиха другите четирима, та конят от колата дори блъсна едрата си глава в гърдите на един от турските коне. И се чу гласът на Кючук Кадри:
— Полека бре! Ще газиш бре!
Той цял бе се изкривил на коня си, та и дребното му лице бе се сбърчило в злорада усмивка, но очите му гледаха втренчени и мътни.
— Нема да те сгазя… — продума Лазар и чакаше да се дръпне турчинът от пътя му, приподигнал двете си ръце с поводите.
Тогава се обади Хайредин Арап ага, застанал с коня си край колата:
— А бре… Ти пак ли си тръгнал да буниш селяните! — И турчинът изпсува гнусно на турски.
Лазар го погледна и чувствуваше как бие сърцето в гърлото, но вече не от страх. Гласът му изхриптя:
— По работа съм тръгнал, Хайредин ага. Недалеко оттук — нататък, където започваше завоят, — пътят хлътваше в дълбок дол. Тъкмо в тоя миг оттам се зададоха други четирима конници, които яздеха бързо, а около тях припкаха няколко ловджийски кучета. Лазар и не ги забеляза, той следеше зорко неспокойната дясна ръка на Арап ага, както беше увиснала край седлото му — малка и черна, дори синкава; с другата ръка турчинът държеше юздата на коня си, Изеднаж той дигна колебливо свободната си ръка и я сложи върху дръжката на револвера в силяхлъка си. Лазар пусна поводите и скочи в колата, след него и Тръпко.
— Що бре, що бре! — опули черните си очи Арап ага, разтегна презрително дебелите си модри бърни. — Що рипаш такъв…
Довтасаха и другите четирима конници, лавна куче. Лазар се обърна бързо — нова опасност ли бе дошла! — но видя на пътя Кемал бея, господаря на село Койнево, което се виждаше оттатък Сърпец. Беят едва що бе задържал ата си, който дълбаеше с копита в праха, и клатеше малката си суха глава, а досам него бе застанал също на хубав кон Таки Брашнаров и току му прошепна нещо. Беят кимна. Зад тях стояха също на коне други двама турци, види се, люде на бея, по седлата им висяха убити птици и два заека — те и четиримата носеха отпред, в скутовете си, ловджийски пушки. Лазар чу гласа на бея, който каза на турски:
— Остави, Хайредин ага, остави. Хайде с нас. Ще обядваме заедно.
И той отпусна юздата на ата си, който заситни по пътя нататък. Редом с него подкара коня си и Таки Брашнаров, дигнал горделиво глава, и нито се обърна да погледне Лазара. Отминаха те, следвани от двамата слуги на бея, изтупотиха с конете си след тях и другите шестима турци. Погледна Лазар — пътя пред него беше свободен — и току се отпусна върху седалката. Седна мълчаливо до него и Тръпко.
— Гледай ти… — продума глухо Лазар. — Може Таки Брашнаров да ни спаси…
— Аха! Той… на бега! Рече му нещо, видех. Лазар посегна с все още разтреперани ръце към поводите:
— Ако ни е сторил такова добро — добро и него да стигне! Що, християни сме най-после! Дий…
Конят тръгна с обикновения си ход, сякаш никога не бе и спирал. Минаха завоя и наближаваха да се спуснат в дълбокия дол, когато се чу зад тях вик и глух тропот от конски копита. Тръпко се извърна:
— Пак идат! Двама.