Погледна през рамото си и Лазар. Другите турци бяха изчезнали по посока на Сърпец, но двама от тях тичаха насам с конете си. Пак се чу вик.
— Нема да ги чакаме — рече бързо Лазар. — Не идат за добро.
Той задърпа поводите бързо, нетърпеливо, ала конят не променяше своя равномерен ход. Завика и Тръпко, замаха с ръце:
— Дий, пусто! Дий…
Той удари с длан коня по задницата, посегна за камшика и започна да удря безмилостно. Конят само поприсвиваше задницата си, но продължаваше да тепка все тъй равномерно, да поклаща глава, сякаш глух и сляп за виковете и ударите на двамата мъже в колата.
Навлязоха в дола. Беше доста широк, обрасъл бе тук и там с храсти, с къпини и шипки от двете страни на пътя, който извиваше надолу, в дъното на дола се виждаше дървено мостче.
— Да скачаме! — рече Тръпко. — Ще се скрием некъде…
— Ще ни настигнат с конете. Къде ще се скриеш тука! Тогава се чу нов вик, сякаш над главите им:
— Стойте бре, керати! Чакайте бре!
Двамата конници бяха излезли над самия дол. Лазар не преставаше да дърпа поводите. Тежката двуколка се подрусваше и се люшкаше надолу по неравния път. Някъде подрънкваха хлопотари, но не се виждаше наоколо! никакъв друг човек.
Екна изстрел. Още същия миг над главите на двамата пътници бръмна тежък, едър куршум. Още еднаж. Поприведоха се те и двамата в колата, Лазар се поизвърна да погледне — двамата конници, след като бяха изгърмели пушките си, сега дърпаха юздите на конете си, да настигнат колата.
— Дръж! — хвърли поводите Лазар в ръцете на Тръпко и се обърна присвит върху седалката, измъкна револвера от пазвата си.
Чу се гърмеж и сякаш по цялото долище, големият тежък револвер отскочи в ръката на Лазар — той за пръв път стреляше с него. Стисна го по-здраво в ръката си и гръмна още еднаж. Турците горе сега дръпнаха още по-силно юздите на конете си, за да ги задържат по нанадолнището, и току спряха там и двамата. Колата изтропоти по дървеното мостче и скоро се скри зад един близък завой Като излязоха на другия бряг на дола, — двамата пътници видяха как турците се връщаха с конете си по пътя за Сърпец.
Не след много време пътниците стигнаха до битолското шосе. Лазар спря колата. Междуселският път пресичаше шосето и продължаваше да криволичи оттатък. По цялото гюле и отвъд шосето се виждаха разхвърляни тук и там тъмни купчини от селски къщи, белееха се край тях господарски кули. Лазар въздъхна:
— Хайредин Арап ага е сега тука цар и господар… Нема да ни изпусне, ако ни срещне още еднаж.
Той дръпна повода и конят зави по шосето за Преспа.
VIII
Тая година на панаира в Преспа пристигнаха и двама руснаци. Пред тяхната сергия се трупаше повече народ, отколкото навсякъде другаде. И колкото искаха людете да видят стоката им, много повече искаха да видят тях самите. Бяха млади — — по на тридесет, тридесет и пет години. Чуваха ги людете как се наричаха помежду си, та запомниха имената им: Николай Никитич и Иля Андреевич. Някои се връщаха по два и по три пъти да ги погледат, да ги послушат. Н иколай Никитич беше тъкмо руски човек, както си мислеха преспанци и другите панаирджии: едър, с плещи четири педи широки, главата според тялото му, голяма, кръгла, с дълги тъмноруси коси; той гледаше със светлосините си очи някак втренчено, като че ли се готвеше да попита нещо; дебелите му вежди бяха едва-едва присвити и погледът му би изглеждал строг, да не беше лицето му така широко, някак по детски розово, а под дългите му, гъсти мустаки се спотайваше усмивка. Той се смееше с цяло гърло, кънтяха широките му гърди и гласът му беше гръмлив, плътен, чуваше се надалеко. Никитич изглеждаше с няколко години по-стар от Иля Андреевич. Те и двамата бяха еднакво облечени — с рубашки, с широки панталони, мушнати в юфтени ботуши, — — но Иля Андреевич някак се губеше в това руско облекло и би му приличало повече калугерско расо. Времето по тия места беше още горещо, а те и двамата носеха черни кожени калпаци и тясното бледо лице на Иля Андреевич изглеждаше още по-бледо. Той също имаше дълги коси, но почти черни и лъскави, имаше неголяма, доста рядка брада, тъмните му очи гледаха тъжно, замислено и такъв беше Андреевич — тих човек, мълчалив.
Още през първите два-три дни целият град научи две техни думи: харашо и братушка. Николай Никитич постоянно повтаряше с гръмливия си глас:
— Ну… Харашо, братушка!
Преспанци и целият панаир от него научи тия руски думи.
Руснаците Докараха на панаира две брички с шарени Дървени вагончета, по-големи и по-малки, разни други дървени вещи, работени на струг, разни кръстове — от стъкло, от липа, от абанос, — икони всякакви и от всякакви големини, печатани с ярки бои на корава хартия и на гърба им — житието и подвизите на светията, тропарът му и все на руски език; продаваха те и всякакви църковни книги с хубави подвързии и без подвързии, печатани на бяла хартия и пак на руски език. Купувачът ще посочи какво иска да вземе, а Николай Никитич ще рече с гръмливия си глас: