— Харашо, братушка!
И казва цената — малко по-иначе, но се разбира, а което не се разбира — той го показва с дългите си, дебели пръсти. На алените му устни трепти усмивка и пак ще каже на друг някой купувач: — Ну, харашо, братушка!
Откакто започна панаирът, из чаршията ходеше всеки ден чаушът Шериф ага с други двама заптии — да пазят ред. Тоя път на панаира имаше и други чужденци, дошли от далечни, чужди места — италианци, немци, гърци от Гърция, — но чаушът Шериф ага не се спря пред никого от тях да търси тескере, а се спря тъкмо пред двамата руснаци.
— Тескере, тескере! — повтаряше той и с уста, и с очи, и с ръце, та пискюлът на феса му се размахваше на всички страни.
А Николай Никитич и на него каза:
— Харашо, братушка.
Сега бяха се събрали още повече люде пред сергията на руснаците — да видят какво ще стане — и един от тях услужливо подсказа, като посочи с глава отминалия чауш.
— Той е турчин.
— Знааю… — махна нехайно с ръка Николай Никитич.
Другият, Иля Андреевич, рядко ще пророни по някоя дума, но той като че ли по-добре разбираше езика на тукашните люде и никога не сбъркваше, когато връщаше пари или трябваше да подаде някой предмет, поискан от купувачите. Още през първите два дни той на няколко пъти остави Николая Никитича сам на сергията и тръгна да ходи насам-натам из чаршията, като се спираше често да погледа, да послуша. Беше, види се, любопитен човек и не жалеше много парите — купи някои вещи, които по тия места се смятаха за най-обикновени: едно малко кантарче с топуз, едно склопено ножче, един чифт шарени вълнени чорапи, един шарен капаклия сахан, една малка пита мазен афион, няколко вида тютюн и други някои такива неща, които сигурно му се виждаха любопитни и кой знай дали биха му влезли в работа.
Още на втория ден пред сергията на руснаците се спря и Райко Вардарски. Той разгледа книгите, които бяха наредени там, сетне поглади брадата си и попита бавно, разчленено, боеше се, изглежда, дали ще го разберат руснаците:
— Немате ли вие други руски книги?
Николай Никитич се извърна към Иля Андреевич и чакаше той да отговори. Иля Андреевич попогледа с тъжните си очи необикновения купувач и тихо попита:
— Какви други книги бихте желали вие?
— Наука. И за прочит книги.
— Нямаме — отговори Андреевич, но сетне попита: — А вие четете ли руски?
Вардарски пооправи превръзката на окото си:
— Разбирам по малко…
Андреевич не сваляше замисления си поглед от него и пак тихо рече:
— Аз ще ви дам една моя, собствена книга. Почетете от нея, докато сме тук. — Той като че ли също се боеше, че Вардарски няма да го разбере, та продължи и повтори: — Можете да я задържите три-четири дни, ние ще останем тук още три-четири дни, а може и повече. — Той посегна към една кожена чанта, порови там с бледите си, тънки ръце и извади неголямо томче, подвързано с кафява кожа. — Заповядайте.
Вардарски взе книгата, разтвори я, прочете на първата страница: „А. С. Пушкин. Полтава. Борис Годунов“. И така, с поглед в книгата, рече:
— Пушкин. Велик руски книжовник. Чел съм, чел съм…
— Да, да — повтори след него Иля Андреевич. — Велик руски поет.
Вардарски притисна книгата на гърдите си, кимна живо:
— Благодарен съм ви много!
— Ну… моля. Щом и двамата сме приятели на хубавата книга…
Вардарски отеднаж попита:
— Ами вие къде сте настанени, къде сте на квартира?
— В някакъв хан. В двора на един хан.
— В двора!
— Даа… — И Иля Андреевич едва-едва се усмихна с тънките си устни: — Има там две наши брички… в тях спим. В нашите брички.
— Така не може! — викна Вардарски, и той с гръмливия си глас, та дори и Николай Никитич го погледна с любопитство. — Аз ще ви намеря по-хубава квартира; Ще дойдете при мене, в моята квартира!
— Но ние имаме коли, коне…
— Има место и за тех.
Вечерта, по тъмно, Вардарски заведе двамата руснаци в квартирата си, заедно с колите им, със стоката им. Радостно възбуден, нетърпелив, щедър, той дигна на крак всички там — и хазаите си, които едва що бяха се прибрали от панаира, и селското семейство, което живееше също там (омъжена сестра на Тръпко Велев с мъжа си и децата си), прибра се и Тръпко, притичаха на помощ и няколко съседки. Вардарски надонесе меса, риба, тазгодишни пилета, ракия, вино и всичко, що можа да се намери за ядене и пиене, натрупа там, като да се готвеше за сватба. Надойдоха и много други люде от махалата, та дори и Ташка Утката се показа на вратника си — всички искаха да погледат, да се порадват и поначудят на двамата руснаци. После, когато сложиха трапезата на малкото чардаче, седнаха там и мнозина от съседите и не толкова от стървотия, а повече от радост — да седнат на една трапеза с руски люде. Там беше непрекъснато и Тръпко, на крак и той през цялото време — прибра двете брички на сгодно място, поизчисти конете, напои ги, даде им сено, помогна на двамата гости да се умият на кладенеца. Като седна и той на общата трапеза, сякаш не се сещаше да сложи залък в устата си и не сваляше очи от руските люде. Като видя Николай Никитич мъничките ракиени чашки на трапезата, учуди се на тия орехови черупчици и помоли да му сипят ракия във водна чаша. Чукна се той най-напред с Вардарски, но после протегна чашата си към Тръпко: