— Ну, маладец… къде е твоята чаша?
Тръпко се чукна с него с разтуптяно сърце, а после наскачаха всички да се чукнат с веселия русин:
— Наздраве, братушка! Харашо, братушка…
Николай Никитич привличаше погледите на всички. Едър и силен, какъвто беше, той също ядеше и пиеше юнашки, а смехът му, широк и звучен, се чуваше надалеко. Гледаха го людете наоколо и си мислеха със спотаен копнеж: ето истински руснак! Да размаха сабя, не ще устои ни един поганец срещу него, ни самият султан. Ех, господи, смили се над поругания християнски народ.
Тих, кротък беше и сега Иля Андреевич, но и неговите тъжни очи се развеселиха сред толкова радост и обич. До него седеше Вардарски и те дълго говориха за наука и книги, говориха и за много други неща — Иля Андреевич беше любопитен човек, за какво ли не попита и разпита Вардарски и другите люде на трапезата, пък и сам разказа едно и друго за своята далечна родина.
Николай Никитич изпи още една водна чаша с ракия и я чукна празна на ниската софра. И на това му се чудеха людете наоколо, че пиеше ракия и във време на вечерята, а по тия места ракия се пиеше само преди ядене. После той се попридръпна, ниското столче изскърца под великанското му тяло, пооглади Никитич дългите си мустаки, пое издълбоко въздух с притворени очи и запя изтихо през нос. Людете наоколо се умълчаха. Тогава Никитич дръпна едрата си глава назад, та косите му легнаха чак на гърба, и се разля нашироко мощен глас — кънтящ издълбоко, плътен, мина стремителен през сгъстилата се наоколо тишина и полетя далеко-далеко над притихналия град, може би чак до звездите горе, надвесили се ниско над земята, ярки, пламтящи във ведрата септемврийска нощ. Тоя хубав, чист глас ту се връщаше притихнал, укротен, пълен с копнеж и страст, ту се понасяше отново с голяма сила, свободен, преодоляващ всякакви прегради, нашироко и надалеко, до безкрай. Мнозина на трапезата бяха навели очи и слушаха със спотаен дъх — песента бе грабнала мислите им, отлетели бяха те с нея и накъде?… Може би далеко там, по непознатата, велика земя на дядо Иван. Когато Николай Никитич млъкна и от всички страни нахлу разлюляната тишина, чуха се тук много въздишки, но повече от радост, макар неизпитана докрай.
Николай Никитич пя още, но най-сетне разпери ръце срещу своите сътрапезници:
— Ну… попейте и вие, братя! Да чуем и някоя ваша песен.
Тогава стана Вардарски и донесе тамбурата си. Той дръпна няколко пъти с жилавата черешова коричка, разпиляха се наоколо и се стопиха бързо в настаналата тишина няколко еднообразни, меки, нежни звуци. И Вардарски като че ли забрави тамбурата в скута си. Сключиха се скръбно тъмните му вежди, а окото му преди това още се обля във влага и той викна, та запя:
Върни се, Тане, чендо на майка, коньот ти цвили, не йе на арно…
Когато млъкна Вардарски, някои от людете там плачеха. Николай Никитич седеше загледан пред себе си и може би чакаше песента да продължи още. Обърна се Иля Андреевич към Вардарски и му рече тихо:
— Тъжна песен… — Сетне кимна с глава живо и добави: — Но хубава, много хубава!
Обади се и Николай Никитич, както беше загледан пред себе си:
— Хубава… И като че ли разказва нещо, говори. И с мелодия, и с думи… О, хубава!
И току махна той широко с ръка в буен порив, запя отново, екна гласът му пак, с още по-голяма сила.
Не заспа до късно през нощта тая тиха иначе, бедняшка махала на Преспа.
Двамата руснаци останаха в Преспа още четири дни — не дочакаха края на панаира, макар стоката им да не беше съвсем разпродадена.
— Останете още — каза им Вардарски. — Да си разпродадете поне стоката.
— Ще я разпродадем, ще я разпродадем — отвърна Николай Никитич. — Нали ще се спираме тук-там из пътя… Дълъг е нашият път.