— Знаете ли… като ви чух, като че ли отеднаж се намерих в Русия… Такава радост. Ех ти, матушка Русия!…
Весело беше и тоя път на чардака на Аце Кутрев. И докато всеки беше залисан със своите съседи на трапезата — да си поговори, да се посмее, — Иванка Руменова току се поприведе към Иля Андреевич и тихо го попита на руски, без да го погледне:
— Павел Сергеевич… как сте попаднали тук? Иля Андреевич отговори по същия начин — тихо, едва чуто:
— Нямате ли грешка?
— Нямам грешка…
— Да, госпожице Руменова, светът не е много широк, щом ние с вас се срещаме пак. Но за това ще си поговорим после, насаме — и той се обърна към нея с многозначителен поглед: — Разбирате ли? Тук никой нищо не знае за мене.
Тя улови погледа му и кимна леко: — Да. Но, извинете, не мога да се сдържам… само за Таня… Как е тя?
— Добре е. Омъжи се. А вие?
— Не. Аз още не. Учителствувам.
— Вярвам, че сте щастлива. Нали за това мечтаехте: да станете учителка?
— Да. Доволна съм.
Сетне те започнаха друг разговор. Веселбата на трапезата ставаше все по-шумна, започнаха и песни. Иля Андреевич (Павел Сергеевич) не забравяше и другата си съседка — Ния, — не забравяше и другите си сътрапезници. Веселеше се заедно с всички други и Иванка Руменова, отговаряше, когато я питаха нещо, усмихваше се приветливо, поднасяше на Андрея Бенков срещу нея някое по-вкусно късче — знаеше тя, че Андрея се стеснява да си вземе сам. Но през всичкото време мисълта й летеше към далечна Русия, в паметта й оживяваха един след друг незабравими, пък и забравени вече спомени…
Последните си две години в Русия тя прекара не като затворена пансионерка, а живееше в отделна квартира, като свободна гражданка заедно с други две български девойки, които следваха в същата гимназия в Киев. Тяхната ученическа квартира бе станала постоянно свърталище на българските младежи, които следваха по това време в разни киевски учебни заведения. В квартирата им идваха и руски младежи и най-често от всички нейната съученичка Татяна Сергеевна. През един снежен декемврийски ден — спомняше си и сега Руменова — Таня доведе в квартирата й своя по-стар брат, същия този Павел Сергеевич, доста спретнат, но меланхоличен поручик с тънки, черни мустачки, които бе пуснал някак по старчески да растат на воля. Тогава той нямаше брада, но тая рядка брадица и дългите коси не можеха да променят чистата, сякаш прозрачна бледост на тясното му лице, изразът на погледа му оставаше все тъй съсредоточен и тъжен, същото беше и широкото, гладко чело. Руменова позна веднага младия руски офицер. Още при първото си посещение в квартирата й в Киев той бе казал, че иска да учи български език. Помагаха му всички там, а Павел Сергеевич беше усърден ученик. Още тогава, види се, той се е готвил за това свое пътуване.
Малко преди полунощ станаха всички от трапезата. Време беше за почивка и сън. Двамата руски гости тръгнаха на дълъг път рано на другата сутрин. Иванка Руменова и Павел Сергеевич тръгнаха заедно през двора и поизостанаха след другите гости, които си разотиваха. Павел Сергеевич каза тихо:
— Аз съм тук по служба, госпожице Руменова.
— Не се ли боите, че ще ви открият турците?
— Немного. Ние сме пътуващи търговци с най-редовни документи. Освен това в Цариград има руски пълномощник, който влиза направо при султана и се грижи за руските поданици в Турция. Разбира се, ние се пазим да не даваме повод за подозрения, но и тук сме под покровителство на могъща Русия. Видях аз колко много се боят турците от нея.
— А видяхте ли пък ние, българите, колко я обичаме?
— Да, госпожице Руменова! Видях аз колко много любов има във вашия народ към моята родина. И ще кажа именно това най-напред, дето е нужно, и на всички там, да знаят всички затая голяма обич. Но, моля ви, тук никой да не знае, че сте ме познали, дори и най-близкият ви човек.
— Никой няма да узнае.
— А може и пак да се видим и без да става нужда да крием, че се познаваме отдавна.
— О…
Той й подаде ръка. Стигнали бяха до вратника, а на улицата вън бяха се спрели и ги чакаха съпрузите Глаушевци, Андрея Бенков, Вардарски и Николай Никитич, който разправяше нещо оживено, та цялата улица ехтеше от могъщия му глас. Павел Сергеевич каза на учителката все тъй тихо:
— След два или три месеца, когато ние с моя другар ще сме много далеко оттук, кажете на вашите най-близки люде, които заслужават доверие, че след три или четири години, така мисля аз, Русия ще воюва с Турция. Кажете им, за да се радват. Сбогом, госпожице Руменова!
— Сбогом, Павел Сергеевич… — И гласът на Руменова потрепера: — Благодаря ви, благодаря ви за голямото доверие и… за голямата радост! Поздравете Таня. Много, много! Не съм я забравила, милата…