Лазар мълчаливо кимна и понечи да стане:
— Да вървим, а?
Вардарски посегна бързо, улови ръката му и я стисна:
— Чакай… Как позна, че съм гладен? — Той скочи: — За такива люде аз главата си давам!
Като стана дума за назначаването на Райко Вардарски, някои от общинарите се тегавеха: не го познавали, да се поразпитало за него, краят на годината бил, защо да му се плаща през разпуса…
— Ето тука пред нас са сичките му свидетелства и защо да протакаме, щом имаме такава нужда от учител? — настояваше Лазар Глаушев. — Най-сетне, ако не е достоен, нищо нема да ни попречи да се откажем от него секи и час.
Така продължи цяла седмица. Райко Вардарски ходеше из града, спираше се тук-там по чаршията, ходеше и по полето наоколо в тия хубави майски дни. Лазар Глаушев бе му дал три бели меджидии, настани се той в един хан и там се хранеше. Людете се заглеждаха по него, а той стъпваше гордо, с твърди стъпки, дигнал голямата си глава и цял трептеше от чистота. Виждаше се някак странен на преспанци и оттам идеше колебанието и сред общинарите, което дори и Лазар Глаушев не можеше да надвие лесно. Вардарски избягваше да се среща често с Глаушева и му каза еднаж:
— Не ща да помислиш, че се навъртам около тебе от угодничество или за нова просия…
— Не говори така, човече…
— Държите ме толкова дни като просяк пред вратата на общината ви. Да знаеш: стоя и чакам само заради тебе, да не бъда неблагодарник, като ме посрещна и прие братски, но нема да чакам още дълго.
На другия ден беше празникът на солунските братя Кирил и Методий и Глаушев му каза:
— Утре следобед общинарите пак ще се съберат. Ще вземем решение и за тебе.
— Ако не вземете решение още утре — вдругиден си заминавам.
— Къде?
— Широка е Македония — рече Вардарски и пипна бързо превръзката на окото си.
— Не, не. Тука ще останеш.
— Ами тука вие как празнувате деня на светите братя?
— Празнуваме — отговори Глаушев. — Чаршията стои затворена, докато трае църковната служба, учителите довеждат сички ученици в църква и тоя ден училището е затворено.
— Това не е достатъчно.
— Така празнуваме ние… — приподигна рамена Глаушев.
Още в зори на другия ден, на самия празник на двамата солунци, в двора на новата църква влезе Райко Вардарски. Пуст беше широкият църковен двор. Дървесата край високата ограда дремеха неподвижни в утринния здрач, обилната млада шума сякаш тежеше по гранките им, стените на църквата се белееха надалеко в здрача и някак звънливо в глухата тишина се чуваше шуртенето на чешмата край западната църковна порта. Насреща се издигаше дървената камбанария с тесни, стръмни стълби и две площадки, чернееха се върху избелялото небе дебелите, яки греди, а горе, под самия покрив, висяха неподвижни и тежки двете камбани.
Райко Вардарски се спря пред заключената църковна врата, огледа се, сякаш търсеше някого, сетне започна да се разхожда нагоре-надолу пред самата църква и стъпките му кънтяха в тишината бързи, неспокойни. Но не мина много време и откъм западната църковна порта се зададе клисарят, като понакуцваше с едната си нога. Той се учуди, като видя Райко Вардарски толкова рано в църковния двор, но мина край него мълчаливо. Сподири го силният глас на Вардарски:
— Ти ли си клисарят? Добро утро бре, човек. Чакай малко.
Клисарят се обърна към него:
— Добрутро…
Вардарски пристъпи по-близу и го гледаше упорито. Клисарят мигаше срещу него поуплашен, но Вардарски сложи ръка на рамото му:
— Отвори църквата и бий камбаните.
— Ами рано е за камбаните — промълви клисарят.
— Не е рано. Днес е нашият най-голем празник.
— Празник е… Свети Кирил.
— Не, човече — разтърси рамото му Вардарски. — Нашият най-голем празник е днес! Свети Кирил и Методий са наши светци. Качи се да биеш камбаните, да се събере целият народ.
— Ще ги бия. Почакай. Знам си аз работата. И клисарят свали ръката му от рамото си. Окото на Вардарски заблестя още повече, то гореше. Клисарят изви очи и понечи да се обърне отново към вратата на църквата. Вардарски леко го побутна:
— Виж какво: ти отвори църквата, пък аз ще се кача да бия камбаните. — Клисарят стисна устни, заозърта се, но Вардарски бързо продължи и като че ли се поусмихна: — Е, днес мене ми се пада… аз съм учител.
— Знам, но… Е, хайде. Бий ги, щом искаш. Ама ти… можеш ли?
— Мога.
— Ето ти ключа, даскале. Удари ги там десетина пъти, а после ще повторим.
Вардарски взе ключа и забърза към камбанарията.
— Ама ти не бързай толкова, има време — подвикна след него клисарят, но Вардарски вече слагаше ключа в малката вратичка на камбанарията.