В утихналата къща на Аце Кутрев двама души не мигнаха през цялата нощ: Вардарски и Тръпко Велев. И двамата бяха легнали вън. Вардарски бе отстъпил стаята си на руските си гости и през тия няколко нощи спеше на чардака, а Тръпко през цялото лято спа под един навес до стаята на сестра си.
Ния Глаушева прогони съня от очите на Вардарски. Това ставаше често с него, когато се случеше да я види, да бъде близу до нея. А тая нощ той и поплака в тъмнината; плачеше и със сляпото си око, намокри се превръзката му, та я захвърли. Нямаше от кого да се бои в нощната тъмнина, че ще види грозната дупка на изваденото око, че ще види сълзите му. Той ги остави да текат, да текат — нямаше от кого да се крие в тъмнината. Той плака за себе си, плака тоя път и за Ния. Щастлив беше и блажен, докато седяха тая вечер един срещу друг, макар да се реши да я погледне едва когато станаха всички да си вървят. Но той плака и за нея тая нощ — такова беше нейното лице и много скръб тежеше в погледа й. Какво ставаше с нея от някое време? Щастлива ли беше тя в живота си, или пък страдаше от някаква скрита мъка? Той няма да узнае никога, тя няма да му каже никога — далеко беше от него.
Но той плака може би защото пи много вино тая вечер… Той усети как мина Тръпко откъм другата страна на къщата и прекоси двора с тихи стъпки — отиде да види конете на руснаците. Вардарски знаеше, че младият момък заминаваше днес с двамата руснаци — предния ден те с Лазара Глаушев бяха го снабдили с тескере до Солун, а оттам нататък той оставаше под покровителството на матушка Русия. Така бяха уговорили с Иля Андреевич и Николай Никитич: от солунското пристанище нататък те щяха да го водят. Ще ги дигне руски кораб. Вардарски едвам се беше въздържал да не каже:
— Вземете и мене!
Съживила се бе в сърцето му старата съкровена мечта: Русия! Да се учи там. Ала късно беше вече, много късно беше за него…
Попридигна се на лакът Вардарски. Студени бяха станали вече нощите, едва сега усети той. Наближаваше да се раздени. Изпод самата стряха на чардака надничаше Зорницата — слязла бе ниско тя, бяла, пламтяща искра, да поведе зората иззад тъмните планини на изток. Някъде към кладенеца изникна пак сянката на Тръпко в звездния зрак на ясната нощ. Вардарски тихо подвикна:
— Тръпко…
Младият момък се приближи към оградата на чардака и прошепна:
— И ти ли не спиш, даскале…
— Днес тръгваш, а?
— Тръгвам.
— Радваш ли се?
— За кого ще жаля тука… Сестра ми… деца си има, мъж…
— Ех… Младо си още. А ще ти дожалее и за това камъче — хе, дето е под нозете ти сега, и то даже ще те тегли насам. Но върви, върви. Щастлив си ти с тия добри люде. И да ги слушаш добре. А като ти дойде време, ти пак ще се върнеш тука. Така е то.
Тръпко помръдна с едната си нога, помръдна и с другата, погледна там, долу, сякаш да види в предутринната тъмнина камъчето, което ще го доведе пак тука. Охо! Да отиде еднаж там, там… в Русия!
Той нищо не отговори на учителя.
Откъм стаята на Вардарски се дочу тихият гласна Иля Андреевич:
— Никитич… Време е вече. Никитич…
Тръпко се отдръпна бързо от оградата на чардака и изчезна пак нататък, към колите на руснаците; там бяха и конете им. На изток бе изгряло бледо сияние и сякаш още по-ярко трептеше там бялата предвестница на зората. По двора се чу тропот на конски копита. Тръпко доведе конете на кладенеца, да ги напои. Сетне ги върна и ги впрегна в колите. Изведе и двете коли, една след друга към вратника. Показа се на чардака Николай Никитич. Гласът му разлюля сънната предутринна тишина:
— Маладец, Терпко! Е, хайде… тръгваме след малко. Тръпко прогони кучето и го затвори в плевнята, да не безпокои гостите. После мина на другата страна на къщата, дето беше стаята на сестра му. Тя го чакаше вече там, под навеса, и тихо подсмръкна:
— Леле, Тръпко, братче… Дали ще се видиме пак… И му подаде торба с хлебец, усети Тръпко в ръката си прашилата й влажни от сълзите на сестра му. Той посегна бързо и извади изпод твърдата сламена възглавница на леглото си голямата кама. Нямаше какво друго да вземе Тръпко.
IX
Спомнил си бе Таки Брашнаров отеднаж за своята бедна братовчедка Василица и напоследък отиваше често през свободното си време да я види поне за малко. Махленките го виждаха как се задаваше откъм долния край на улицата, винаги напет, облечен алафранга, по най-новата мода, минаваше пред портата на женското училище — къщата на Аврам Немтур, — после пред портата на Глаушевци и влизаше у братовчедка си. Сетне, обикновено след немного време, връщаше се по същия път. Появяването му на тая улица беше цяло събитие и започна да се повтаря много често, за голяма радост на махленките. Той беше ергенин — изтънчен, богат, — те следяха възбудени всяка негова стъпка, разглеждаха облеклото му, ахкаха по голямата му хубост.