Но той не стоя много в училището — едва до първото междучасие. Благодари още един път, похвали учителката за работата й с подчертана сериозност на скромен, но възторжен почитател на науката и си отиде. Руменова не го видя доста време след това, но когато се появи той наново пред портата на училището, те се срещнаха вече като стари познати. И така се случваше през следващите дни, че те се срещаха доста често Иванка Руменова скоро се досети, че зачестилите минавания на Брашнаров по тая улица не бяха заради братовчедката му или не бяха поне само заради тая любима братовчедка. Тогава тя стана по-сдържана спрямо него, съкратяваше срещите и много пъти ги избягваше. От това Брашнаров още повече се разпалваше, започна да я търси още по-често, в срещите си с нея проявяваше истинска изобретателност, за да я задържа повече. В него се разгоря с голяма сила ловджийската му страст — лов на дивеч и лов на жени, — той се боеше, че младата учителка може всеки миг да се изплъзне от ръцете му. Тъкмо така се държеше и Руменова към него — винаги беше готова да му обърне гръб; той можеше лесно да я срещне, да я спре на улицата, да я увлече в разговор, тя беше винаги внимателна, приветлива, но винаги умееше да го държи на определено разстояние от себе си. Тя не употребяваше никакви лукавства, никакви хитри клопки, а такъв беше нравът й, такова беше държането й към всички: свободно, прямо, честно. Вдъхновяван от своята засилваща се страст към младата учителка, той й разказваше с увлечение за своите пътувания и срещи; като позна нейната голяма обич към Русия, той сякаш съвсем искрено се отказа от своето поклонничество пред Европа и пред това, което смяташе за европейска култура, за предимства на Европа; като позна нейната голяма обич към книги, към наука, към духовен живот, той започна да чете книги нощно време, вземаше ги от читалището и ги търсеше навред, за да може да й говори за книги, за наука. И той, женолюбецът, който приемаше и познаваше жената само като средство за наслада, започна да прави пред учителката сладкодумни излияния на почит и възхищение пред жената човек. Таки Брашнаров не бе се променил, но се увлече толкова много в своята страст към учителката и в своето честолюбие на завоевател на женски сърца, че и сам започна да вярва, че обича Русия повече от Западна Европа, че обича книгите, поезията, почита жената. Това беше и в природата му, да влиза с увлечение във всякакви роли, особено когато се стремеше да покори някое нежно, доверчиво сърце. Иванка Руменова се поотдръпна от него, а той се втурна подире й с такава разпалена ловджийска стръв, че тя започна да вярва във всяка негова дума и в чувствата му, както ги проявяваше спрямо нея.
Брашнаров лесно долови, че Руменова можеше винаги да се въодушеви и от една приятелска дружба с мъж, дори тя беше по своему суетна и честолюбива по отношение връзките между мъж и жена и той, ловък и съобразителен, дълго време не спомена нищо пред нея за любов, нито дори самата дума любов. Те бяха приятели, сериозни люде, които дружат и се разбират, и тя дори се гордееше пред себе си, че бе успяла по тоя начин да обуздае един сластолюбец, за когото бе дочула да се говори. В Преспа не можеше да остане скрита тая необикновена дружба, но на всеки намек или открито подхвърлена дума Руменова пренебрежително подигаше рамена или отвръщаше също тъй открито:
— Какво си мислите вие! Аз не съм дивачка. Заговори й простодушно Траяна Костадиница, прислужницата в училището, и както разбираше тя тия връзки между мъж и жена:
— Бива си го, учителке. У, какъв е хубав и богат, богат… Ама ти, душко, гледай да го заведеш пред попа. Целият град ще ти завиди!
— Само за това ли се срещат, Костадинице, мъж и жена? Само за женитба!
— Ами за що друго, учителке… то, мъж и жена… Руменова я прекъсна нетърпеливо:
— Да се видят като всички хора, да си поприказват…
— Ех, учителке… И това, ама като сте и двамата хубави и млади, то, другото, само гори во вас и не ще можете да го спрете.
Таки Брашнаров знаеше, че не можеше да скрие играта си с учителката, и като знаеше с какъв човек водеше тая игра, той я играеше открито, пред целия град — те никога не се срещаха насаме, а винаги на улицата, в двора на училището, в двора на църквата, посред бял ден. И никога срещите им не продължаваха прекалено много, никога не заговори той с недомлъвки или тихо, интимно — разговорите им, обикновено сериозни и дори прекалено сериозни, а понякога игриво весели, можеше да чуе всеки. Позавъртяха се около тях двамата доста злоезични приказки, но скоро затихнаха и Преспа сега наблюдаваше тая необикновена дружба някак отстрани и със спотаено любопитство.