— Изгоре учителката…
— Как я замота и нея, брей! Майстор.
— Хубавите круши свинете ги ядат.
— Некоя от приятелките му сега се готвела да го посрещне на църковния праг с копилето му. Да го види и младата му невеста.
— Не е чудно.
— Ще си поплачат днеска и много моми. Такъв-инакъв, ама сички зяпаха по него…
Събра се народ и в двора на Брашнаровци след венчавката. Изнесоха там табли и тепсии с колакшекер26 и чаши с вино — това беше всичко. Не се чу ни песен, ни чалгия27, а людете се присмиваха или ръмжаха сърдито:
— От чорбаджия хаир — от муха лой!
— Сватба ли е, или е погребение!
— Що сме се събрали тука, ха да си вървиме!
— Язък за учителката!
Горе в широката гостна стая Таки Брашнаров и баща му Марко Брашнаров водеха велемудри разговори с поканените агалари и чорбаджии и ги черпеха с благоуханна гръцка мастика; за хатъра на агаларите вино не се поднасяше. В съседната стая бяха чорбаджийките с щерките си, дошли бяха забулени и няколко беици — да видят гяурска сватба. Тук черпеше старата Брашнарица със студен шербет, размесен с гюлсюм28. Тук беше и младоженката и търсеше с тъжни очи познати люде между гостенките. Не бе дошла на сватбата й нито Ния Глаушева, нито дори вярната й Траяна Костадиница, която я изпрати от моминската й стая в женското училище потънала в сълзи; заплака тогава и Руменова, преди да тръгне с жениха си към църквата. Сега тук я поглеждаха чужди, враждебни очи. Чорбаджийските щерки й завиждаха и я мразеха, че им отне най-желания ергенин, а старите чорбаджийки кривяха устни, мръщеха се недоволни: невестата, още щом се върна от църквата — свали сватбения венец от главата си, а сега, вместо да стои права до стената там, с наведени очи, докато те пиеха шербет — седна и тя наред с гостенките. Учена, ама…
После всички си разотидоха.
Изпразни се голямата чорбаджийска къща, утихна. Останаха сами в къщата си Марко Брашнаров, жена му Поликсения, Таки, по-малкият му брат Васил и с тях — Иванка Руменова. Тъкмо се прибраха в широката всекидневна одая на долния кат, влезе там по чорапи Неда, прибраната племенница на Стояна Глаушев, и подаде на Руменова голяма тепсия, покрита с бяла, везана кърпа, подаде й също една китка от градински цветя, вързана с широка, бяла копринена кордела. И рече срамежливо:
— Кака Ния ти праща това за честито… Руменова сложи тепсията на една масичка и я откри: показа се майсторски приготвена, тънкокора, многокора баклава, напоена с шербет, а тепсията лъщеше нова, едва що калайдисана и нашарена по краищата като тантела. Като подигна младоженката очи да каже на момичето няколко думи на благодарност — то бе си отишло. Тогава Таки рече надменно:
— Лазар Глаушев праща тепсията; баща му я правил. Ще праща — охо! И ръка ще ми целува даже.
— Ния Глаушева праща това… Нали каза момичето! — подигна вежди младоженката и отеднаж й стана тъжно, че трябваше да му възразява тъкмо днес, в деня на тяхната сватба, в първия ден на общия им живот. И тъй, с тъга изви тя сивите си очи към него: — Защо трябва да ти целува ръка Лазар Глаушев?!
— Нели знайш… Живота съм му спасявал.
— Знам. Ти вече си ми казвал… — потисна една неволна въздишка младата жена.
В широката одая стана тихо. Някъде вън се чуваше сух, стържещ шум — прислужницата циганка метеше широката дървена стълба за горния кат. Скоро престана и тоя шум. И като че ли едва сега започна големият чорбаджийски дом своя всекидневен живот. Иванка Руменова се почувствува откъсната от целия останал свят, обградена от невидима стена заедно с тия люде, които занапред трябваше да съставят нейното семейство.
Марко Брашнаров изу с досада лачените си калеври и подви горе на миндера късите си обути в чохени чакшири дебели нозе. Събра се там, в ъгъла на широкия миндер, едно купище от тлъсти меса и кожи: късите, пухкави ръце на стария чорбаджия лежаха отпуснати върху корема му, той гледаше разсеяно с мътни, старчески очи, ушите му, месести и червени, бяха плътно залепени сякаш върху широкия, надиплен врат, голият му череп лъщеше мътно на светлината на близкия прозорец. Седеше той мълчалив и неподвижен на мекия миндер и дишаше хрипкаво.