Леко, безшумно се движеше из стаята Поликсения Брашнарова. Тя беше още в сватбеното си облекло — цяло от тежка, черна коприна — и беше дребна, суха, та носеше облеклото си по стаята като плъжок своята къщурка. От самурената якичка на късата й връхна дреха се подаваше изтеглена нагоре тънката, набръчкана шия; такова беше и лицето й — тясно, с хлътнали бузи, с твърд, ръбест нос и две големи очи; малката, суха глава беше превързана с нагъната черна кърпа, светлееха край ушите й сребърнобели коси. От широките ръкави на горната й дрешка се подаваха малки ръце, нашарени с изпъкнали, сини жили, и бяха пъргави, неспокойни. Тя донесе на мъжа си броениците му — дълъг наниз от едри янтарни зърна, — донесе му паничка с готови цигари, които сама бе свивала и лепила с върха на езика си; донесе му и огниво, подаде му цигара — едва сама не я сложи в устата му, — цъкна му огън с огнивото, сетне отиде да донесе и голям пепелник от излъскан пиринч. Не, не — тя не спираше, лека, мъничка, само коприната шумолеше по нея, и все намираше какво да върши в подредената стая. Младата невеста я гледаше учудена и не знаеше как да й помогне, като я виждаше толкова заета и усърдна, не можеше да забележи кое не беше на мястото си, кое бе се изкривило, кое беше нужно сега и кое — малко по-късно.
Иванка Руменова, все още в булченската си рокля от бяла коприна, изви уплашени, питащи очи към Таки, Той и не забелязваше тревогата й — тревога на човек, попаднал в чужд дом, в чужд свят, който го обременяваше с много задължения, но той още не може да ги схване, да ги види, да ги приеме, а те го чакаха с неумолима настойчивост. Тя влезе в тоя дом и стана неин тоя дом, чакаха я тук нови задължения, а не знаеше с какво да почне, ръцете й тежаха в скута в мъчително бездействие, измъчваше я чувството за неизпълнен дълг. Да беше продумала най-сетне свекърва й, да й каже що трябва да върши, да беше поискал свекърът чаша вода! Младата невеста молеше с поглед жениха си да й помогне, а той сякаш нищо не забелязваше. Седнал до един от многобройните прозорци на одаята, Таки беше цял озарен от алените отблясъци на залязващото слънце и сияеше в своята горделива, дръзка хубост. Сега виждаше Руменова колко много приличаше той на майка си: същите очи, същия нос, същите устни, но у него същите тия черти бяха млади, пълни с топла кръв и жив блясък, бяха мъжки, той бе израсъл едър, силен мъж и бе наследил, изглежда, тежката отпуснатост на баща си. Мина доста време и в стаята никой не продумваше; мълчеше и Таки, негли бе забравил младата си невеста, забравил бе, че днес беше сватбеният му ден. Руменова го гледаше от далеко и си мислеше: „Какво стана с него изеднаж? Но той е може би уморен от днешния ден, може би го боли глава…“ И тя се приближи меко, тихо шумеше копринената й дреха, — леко сложи малката си ръка на широкото му рамо и се усмихна приветливо, да срещне погледа му. Той сложи бавно ръка върху ръката й, после дигна лице към нея и също се усмихна. В тъмния му поглед се надигна влажна мътилка, усмивката му се разля, застина угодлива и алчна. През сърцето на младоженката премина хлад. Тя се уплаши още повече и се огледа бързо. Тихо похъркваше на миндера старият Брашнаров и тракаше равномерно с броеницата си. Свекървата прекосяваше стаята кой знай за кой път. Тогава младата жена видя в най-отдалечени я ъгъл малкия Брашнаров.
Там, в ъгъла, вечерният здрач вече се сгъстяваше. Белееше се отдалеко бледото, тясно лице на момчето, с широко чело между венец от гъсти, тъмни коси. И сякаш още повече в здрача, силно лъщяха очите му, и те тъмни като очите на майка му и на по-стария му брат. Види се, в тях се отразяваха светлините на залеза, струящи през редицата прозорци, но блясъкът в живите човешки очи извира най-напред от техните дълбини, иде отвътре. С такава светлина в очите си гледаше момчето своята млада снаха. То беше едва на петнайсет години, с тесни раменца, белееха се там, в здрача, и ръцете му, още малки, нежни, детски. Ето при него отиде Иванка Руменова. Седна там на един стол с извито облегало. Тихо прошепна на малкия мъж:
— Какво правиш, Василе…
Бледият юноша не се обърна да я погледне, но веднага отговори, също тъй тихо, шепнешком:
— Нищо. Седя.
И помръдна ръцете си. Така, с тоя шепот в ъгъла, те се отделиха двамата, макар да не бяха сами между четирите стени на стаята, но се отделиха от другите трима в същата стая — той дори и от майка си, а тя — и със своя мъж. Руменова не бе изгубила напълно своята смелост в тоя дом, между тия нови люде, с които трябваше да свиква, та отеднаж грабна ръката на момчето и се приведе към ухото му, прошепна заговорнически: