— Искаш ли да излезем вън, да излезем оттук?
— Искам — отвърна й то с шепот и току се обърна към нея уплашено, но стиснало упорито бледи, също тъй още детски устни.
Тя скочи, без да пусне ръката му, и го поведе към вратата. Тогава се чу гласът на майката — тих, но твърд, студен:
— Василе… къде?
Руменова се обърна към нея и забеляза, че старата жена гледаше не нея или малкия си син, а ръцете им, как се бяха вкопчили една в друга. И младата невеста отговори високо, сякаш да разбие тая тежка, задушаваща, омразна тишина в широката стая:
— Ще излезем вън. — После добави: — Васил ще ми покаже къщата, двора.
Руменова усети върху себе си погледите на двамата мъже, но не дочака дали ще кажат нещо, не дочака и отговора на старата, а дръпна вратата, изведе вън малкия си девер.
Вън момчето изведнаж се съживи, очите му засвяткаха по-весело, макар то срамежливо да избягваше да погледне снаха си. Тя бе пуснала ръката му, но закачливо го побутна:
— Къде ще ме водиш най-напред?
То не й отговори, а се запъти към изходната врата през широкия трем, постлан с бели квадратни плочи. Излязоха на доста широката площадка пред вратата, също постлана с плочи, но тъмносини, спуснаха се по пет, извити в широк полукръг, каменни стъпала. Широка пътека, също постлана с бели плочи, водеше към чешмата насреща; друга такава пътека водеше към градината оттатък, а целият двор наоколо, чак до градината, беше постлан с едър калдъръм, обрасъл с млада пролетна трева. В мраморното корито на чешмата се плискаше широка струя вода, сребристо проблясваше в светлината на гаснещия пролетен ден. Васил Брашнаров се запъти към градината с бързи, леки стъпки. Руменова го последва.
В дъното на голямата, занемарена градина, обрасла с бурени и храсталаци, момчето бе построило здрава колибка — виждаха се разкривени пирони, чукани с камък — и вътре в нея криеше два гълъба. То отвори вратичката на колибката, бръкна вътре до рамото си чак, извади единия от гълъбите — със синкавозеленикави петна по гърдите му, а главата му, с червени очи, и цЯлата му шия бяха бели, като да се спускаше бяло покривало и чак отпред по издутата му гушка. Момчето мушна мълчаливо гълъба в ръцете на снаха си, също приклекнала там, и бръкна за другия гълъб. Той пък беше съвсем бял. Кротки бяха птиците, свикнали бяха да стоят в ръцете му.
— Те сигурно бяха заспали вече — каза Руменова.
— Исках да ти ги покажа — чу тя за пръв път гласа на момчето, тъничък, тих, но изеднаж се пречупи, прозвуча дрезгав и остър. То продължи: — Тука ги крия, майка не ми дава да държа гълъби.
— Не е ли опасно тук за тях. Някоя котка или друго някое животно…
— Охо! Колибата е здрава. Аз я направих. Хайде да ги оставим да спят… Утре пак ще дойдем да ги видим.
То прибра гълъбите един след друг, грижливо затвори малката вратичка на колибата. Сетне се запъти към къщи, забързано, съсредоточено, като че ли вършеше важна работа.
— Почакай… — подвикна след него Руменова. — Нека постоим тук.
Малкият се обърна изненадан:
— Ти нели рече да ти покажа къщата!
— Е, хайде.
Насреща се издигаше къщата като крепост — с високи стени и редици прозорци на двата ката, предната част на горния кат беше издута в широк еркер от единия до другия й край, също и над двукрилата входна врата. Те влязоха в мрачния трем. Вдясно беше затворената врата на дневната стая, дето бяха сега другите трима членове на семейството, до нея имаше друга затворена врата, насреща беше голямата готварница с широко огнище, а оттам се влизаше в зимника, на седем стъпала в земята. Тъмен и тайнствен беше зимникът, едва проникваше светлина в него през три високи прозорчета, обковани с дебели железа. В него имаше много тъмни г ъгли и потулени места, между големите бъчви, между редиците по-малки бурета, каци, делви, хамбари за брашно, нощви, и там се криеше Васил, когато по-старият му брат искаше да го бие. Но Васил друг път ще покаже на снаха си тъмния, страшен зимник с всичките му затулени ъгли и скривалища, друг път ще послушат те двамата с присвито сърце какви загадъчни звуци и шумове се чуваха тук и посред бял ден, а нощем сигурно се събираха вампири и сенища. Сега вратата вдясно може изеднаж да се отвори и може майка му да ги повика да се върнат в общата стая — и Васил изтича с тихи стъпки нагоре по стълбата, постлана с дебела, мека пътека. Горе ги пресрещна прислужницата — мършава, дребна жена, — ухили се тя раболепно срещу Руменова с почернели, гнили зъби, погали с грапавите си пръсти копринения ръкав на младата си господарка:
— Добре дошла, майчице… Аз тука работя веке пет години…