— Да. Уча при даскал Райко. Тая година ще ми даде свидетелство.
— А после? Има и други училища, по-големи от преспанското.
— Учителят ни разказва за Русия.
Руменова бързо улови с две ръце малката му ръка:
— Да! Русия… Ти не знаеш, че аз съм учила там пет години.
Момчето срамежливо издърпа ръката си от ръцете й, но после приседна доверчиво на стола до нея:
— Разкажи ми нещо за Русия…
— Ти трябва непременно да отидеш там. Аз ще кажа на бачо ти да те прати да се учиш там.
— Той нема да ме прати. И татко нема да ме прати. Татко само мълчи. Те нема да ме изпратят в Русия и бачо казва: „Хайде още тая година в училище и после Ще дойдеш да работиш в дюкяна.“
— А ти искаш ли да се учиш повече?
— Искам. Учителят ми дава книжки от читалището. Учителят вели да се уча повеке.
— Да. Ти ще идеш в Русия.
— Разкажи…
Младата жена подпря бузата си на едната ръка и се замисли. Не беше само любопитството на това дете, което я караше сега да се връща към най-щастливите години на своя живот. И откъде бе дошла тъкмо днес, в сватбения й ден, тая безнадеждна скръб, от която премаляваше сърцето й!… Няма да се върнат никога вече изминалите щастливи години. Станало бе нещо непоправимо… Но какво бе станало всъщност? Тя беше само разочарована малко, мислила си бе, че тоя неин ден ще бъде по-хубав, по-светъл, по-весел ден… Тя току-що влизаше в новия си живот и сигурно беше малко уплашена…
— Разкажи… — прекъсна момчето тревожните й мисли.
Тя тихо въздъхна, за да успокои, за да облекчи сърцето си. И мисълта й полетя към далечната страна:
— Там хората умеят да се веселят, умеят да се радват… Да ти кажа ли: умеят и да скърбят. Всичко става от сърце, от все сърце. Ето ние днес правим сватба, а като че ли мъртвец е изнесен от къщата. Не дойде на сватбата ми и най-добрата ми приятелка тук. Защо не дойде на сватбата ми Ния Глаушева? А в Одеса, в Киев биха долетели всичките ми дружки — весели, шумни. Биха се радвали от сърце на моята радост. Такива са тамошните хора. Да ги чуеш само как пеят — всички в хор, всички сякаш в една душа. Ние сме сурови, саможиви хора. Седим долу и мълчим. А пък аз влизам днес за пръв път в тая къща. И никой, даже и бачо ти не ми каза ни една радостна дума. Само ти, миличък, ето седиш с мене…
Тя внезапно изхлипа и едва не избухна в плач, но бързо се овладя, само сивите й очи потъмняха и плувнаха във влага. Момчето се въртеше на стола си, местеше ръце, нозе, озърташе се безпомощно и току изеднаж се досети, изеднаж си спомни, дори протегна ръце към нея.
— Знайш ли — почна то задъхано, — знайш ли… Учителят Райко ни разказваше за една бабичка в Русия… как е оставила дюкянчето си, за да спаси едно момиче, а то веке замръзвало. Знайш ли — сви вежди детето, — знайш ли какъв студ хваща там! Руски студ!… И бабичката оставила дюкянчето си, за да спаси момичето. Спасила го тя, ама крадци обрали дюкянчето й.
Нищо, казала руската бабичка, аз не жаля за дюкянчето. Руменова погали косите на момчето и му се усмихна с насълзени очи:
— Да, мойто момче. Аз познавам тая бабичка. А това момиче, замръзналото, бях аз…
Момчето разтвори широко очи, протегна към нея тънкия си врат:
— Ти!
Сякаш бе чуло някаква чудна приказка, която изеднаж оживява, става действителност.
— Да — кимна младата жена. — Самата аз.
— После! По-нататък…
Долу тропна врата, чу се треперлив, изтънял глас:
— Василеее!… Детето подскочи:
— Майка.
Те и двамата се огледаха. Стаята бе се изпълнила с мрак.
— Слизай веднага! — чу се пак гласът на старата Брашнарица.
Слязоха и двамата долу, мълчаливи, тихи. В общата стая беше сложена трапеза за вечеря — кръгла маса с покривка на светли черти. Старата посочи отдалеко, през масата:
— Невесто… ти тук ще седнеш.
— Да ти помогна нещо, майко…
— Не. Днеска не.
Седнаха и петимата: двамата мъже един до друг, срещу тях двете жени и момчето — до майка си. Старата сипа на мъжа си огромно количество ядене, той се нахвърли нетърпелив, лаком, започна да работи и с двете си ръце, с неочаквана подвижност и похватност, макар ръцете му да трепереха, види се, от лакомия. Той дъвчеше и на двете си страни едновременно, върховете на челюстите му под слепите очи напираха в дебелата кожа бързо и ритмично, помръдваха се заедно с тях червените месести уши, старият пулеше алчни, уплашени очи, да не би някой да дръпне яденето му. Руменова не искаше да го гледа, но старецът привличаше погледа й с неотразима сила. Тя чуваше с болезнена яснота лепнещия, пухкащ шум на мляскащите му устни, чуваше как той мачкаше храната с беззъбите си челюсти, как я смучеше и гълташе… Младата жена усети как изби студена пот по челото й от погнуса. Как ще седи на една трапеза с тоя стар чревоугодник!…