Старата Брашнарица посегна да сипе ядене в чинията й.
— Стига… стига… Не съм гладна.
— Само толкова ли?
— Да — отвърна с беззвучен глас Руменова.
— Да не ти е лошо?
— Не.
През време на вечерята Руменова улови на няколко пъти същата угодлива, застинала усмивка на Таки. Той се хранеше чисто, сдържано и някак по женски приподигаше малкия си пръст, нагънат във всичките стави. Не яде много. И се обърна към нея, втренчил сега питащи, нетърпеливи очи: „Свърши ли вече?“ Руменова с мъка преглътна последното си залъче. Таки изви очи към братчето си.
— Сипи ми чаша вода — прозвуча гласът му сурово, заповеднически.
— Аз… — приподигна се Руменова.
— Не, не ти… — сви вежди той-.
Сега видя колко много се боеше от брат си малкият Васил. Видя тя как се разплиска чашата в неговата малка, трепереща ръка.
— Их! Какъв си схванат… — изсъска по-старият брат.
Руменова почувствува за един миг, че губи търпение. И рече бързо:
Това не е негова работа и… той е още малък.
— Хм… — стисна устни Таки.
— Да се учи… да слуша по-старите — изгрухтя с пълна уста отсреща старият Брашнаров.
Тая нощ Иванка Руменова не мигна ни за една минута.
Още преди това, през целия ден, тя беше в тревога и смут, а когато Таки й направи знак с очи да стават вече от трапезата — тя почувствува непреодолимо отвращение; такъв беше погледът му — гнусен, също и безсрамното му нетърпение да я отведе по-скоро в спалнята. Тя тръгна — как би могла да се противи, — но изстиналите й нозе натежаваха при всяка стъпка и едвам стигна до вратата на спалнята, разтреперена от внезапна треска. Той отвори с едната си ръка вратата и я побутна вътре.
Тя се спря там, до вратата, и ясно чу как той я затвори зад нея. Младата невеста почувствува с внезапен, сладостен трепет, че те двамата бяха сами тук. Чувството на гнусливост не изчезна съвсем в нея, но то като че ли остана далеко от съзнанието й. По-силно от всичките й чувства сега беше бурното вълнение, което обхвана цялото й същество — ето тя е сама с тоя мъж, нейния мъж, вратата е здраво затворена и тая широка, хубава стая като че ли беше кът от някаква вълшебна приказка. На една маса в средата на стаята, покрита с тежък, златист атлаз, беше сложена висока стъклена ламба с пъстър стъклен глобус и през него светлината се процеждаше пъстра, весела, топла. Тъмночервени кадифени завеси закриваха плътно прозорците, а миндерът под тях, също и възглавниците по него трептяха в богати, весели шарки. По светлосивите стени от двете страни бяха нарисувани слънце, месечина и рой звезди: цяло от ярка жълта боя, слънцето се хилеше насреща с кръглото си лице като сито бебе, разперило по стената широки жълти лъчи, а насреща, на другата стена — пълна, кръгла месечина, и тя цяла жълта, намигаща лукаво с едното си око, опулила другото си око в наивна почуда; около нея, в четирите ъгли на стената, се тълпяха бели, зелени, жълти, червени звездици, там беше дори и Сатурн с пръстена си. Под слънцето бе разтворило обятия необикновено широко, ниско легло и цяло в коприна заедно с двете хълмчета от възглавници, а двата отметнати йоргана пламтяха светлоалени. Но сърцето на младата жена се развълнува толкова буйно може би от аромата, с който беше изпълнена стаята, и сладко я замая, упои я. Това беше „Пред вратите на рая“.
После Руменова усети как я дигна той на силните си ръце и тя притисна глава доверчиво на широките му гърди. Ето Таки бе се върнал; той беше същият, когото бе обикнала, изчезнал бе някъде и сега пак беше тук, До нея, тя беше цяла в ръцете му. Но тая сладка радост продължи само няколко минути. Той я сложи грубо на леглото и започна да разкопчава нетърпеливо дрехата й, опулил мътни очи. Хубавият сън отеднаж изчезна…
Той я държа дълго и тя беше като вещ в ръцете му. А после и така я остави, като мъртва вещ на леглото.
Повлече едрото си тяло, примъкна се на другата страна на широкото легло и скоро заспа. Тя се сви в най-отдалечения ъгъл и замря. Сега бе видяла истинския му образ. Той беше животно, скот. И какво космато беше тялото му…
Тя не спа цяла нощ и непрестанно беше във вледеняващ страх, че е затворена, че е сама с диво животно, което спи там, но всеки миг може да се събуди и да протегне лапите си. Тя нямаше къде да избяга и как ще избяга, трябваше ли да избяга? Цялата тая грозотия е може би неизбежна — такава, каквато е. И може би ще се промени нещо, може би няма да бъде все така. Къде ще бяга — ето нейния мъж и тя е негова жена. Може би ще утихне тоя бунт в сърцето й, ще изчезне може би с време тая погнуса, която късаше утробата й…