Той влезе и притвори вратичката отвътре. Изкачи се на първата площадка и разхлабените дъски скърцаха остро под нозете му, после се изкачи на втората — ниско над главата му зееха двете камбани. Тежките железни езици на камбаните висяха неподвижни, за тях бяха вързани въжета, които се спущаха чак долу. Тук горе беше по-светло. През цепнатините и пролуките на дървената камбанария свиреше тихо, едвам доловимо утринният ветрец. На изток изгряваше алена, ясна зора, небесният купол цял светлееше чист и прозрачен. Синееха се планините наоколо, през утринната мъглица над гюлето неравната стена на Железник сякаш се бе отдръпнала още по-далеко на запад. Ниско долу и над цялото поле в далечината на юг и на запад все още лежеше хладна предутринна сянка, градът спеше дълбоко и сладко в тия последни мигове на отлитащата, къса майска нощ. Плахо и сънливо се обаждаха птички тук-там по съседните градини, но никакъв друг шум или глас не нарушаваше тишината над спящия град. Райко Вардарски обръщаше окото си на всички страни и оглеждаше цялата околност, тоя нов за него хоризонт, загледа се учуден в занемелия град — и тук, и там, и по-нататък, — а беше пълно с люде под всички тия покриви, зад всички тия стени, врати, прозорци. В гърдите му напираше бодро чувство от свежия утринен въздух, от изгряващата светлина, напираше и постоянната сила на сърцето му — тревожна и неукротима, — а светлото празнично утро и видът на успалия се град предизвикваше в гърдите му и чувство на детинска палавост. Той сграбчи в широките си длани въжетата на камбаните, нави ги няколко пъти близу до железните езици, които изскърцаха остро. Той бе опулил окото си, та н тъмната, дебела вежда на другото око бе се извила високо над черната превръзка — взираше се някъде в далечината и като че ли очакваше знак. Дойдоха някакви думи, нахлуха в мисълта му, подреждаха се, напираха на устните му.. Тогава той разпери двете си ръце и замахна, блъсна с тежкия железен език два пъти едно след друго по-малката камбана:
— Бим-бам! — после веднага другата, по-голямата: — изеднаж
— Мъммм… — застенаха звънко двете камбани, а Вардарски не преставаше да ги блъска с все сила: — Бим-бим! Бам!
— Разбуди се, граде… и вие сички люде… — викаше Вардарски, а гласът му ту се преплиташе, ту се сливаше с мощния звън на камбаните, преля се в него и звучеше като песен заедно с него, трептеше наоколо, отлиташе надалеко: — Разбуди се, граде… Бим-бим-бам! Ден светъл изгрева, празник велик… Бим-бим-бам!
Той размахваше ръце и удряше камбаните, изблещил око, от челото му се стичаше обилна пот, пълзяха едри потни капки по лицето му, по протегнатия му врат.
— Стига бре, стига! — чуваше се някъде отдолу сърдит, но глух глас, който чезнеше в мощния звън на двете камбани. — Стига бре, даскале! Спри — чу се по-близу.
По тесните стълби на камбанарията се изкачваше с привична ловкост понакуцващият клисар, но Вардарски нищо не чуваше и не забелязваше, вдаден в работата си, унесен в песента на камбаните. Едва когато разгневеният клисар размаха ръце пред лицето му. Вардарски насочи към него пламналото си око и повече от ръкомаханията му и по сърдитото му лице разбра какво искаше от него църковният служител. Разтърси Вардарски едрата си глава, та пискюлът на феса му се преметна високо във въздуха, размаха ръце с още по-голяма сила, разлюля се цялото му тяло:
— Махай се, клисарю!… Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!…
Тогава клисарят посегна и сграбчи като с клещи ръцете му, изкривил лице близу до лицето му. Двете камбани млъкнаха и се разнесе гласът на клисаря, писклив, задавен от ярост:
— Ти си побъркан бре! Затова ли те пуснах да биеш камбаните! Що е това! Да не е Великден или свети Петър и Павел! Слизай долу! Пусни! Ще помислят…
Вардарски отви въжетата от ръцете си, отпусна и двете си ръце, изтръпнали и премалели, въздъхна издълбоко:
— Да, клисарю… Днес е велик ден и по-велик за нас…
— Ще помислят, че съм пиян — продължаваше клисарят. — Какъв джуваб ще дам на дедо поп Костадин! Като се улови за въжетата…
Вардарски не го слушаше. Втренчено, едва ли не да излезе от орбитата си, окото му шареше по всички посоки надолу, та дори и клисарят се заозърта. Градът се бе преобразил. Разтворили се бяха врати и прозорци и навред-по улици, по дворища, по градини — бяха се раздвижили люде и като че ли отеднаж нахлу под високия покрив на камбанарията многогласият викот и шум на пробудилия се град. Райко Вардарски се спусна бързо по стълбата надолу, сподирен от сърдития глас на клисаря.
Учителят се отправи към църквата и чуваше с радостно сърце тропота на много стъпки след себе си, а други люде вече влизаха в отсамната, — широко разтворена църковна врата. Той влезе вътре, изви глава на-лязо, после надясно — нямаше много свят в църквата и бяха все по-стари люде. Пристъпи към олтара, спря се с прибрани нозе пред царските двери и се прекръсти три пъти едно след друго с широк размах, тържествено, с изправена глава, като че ли искаше да покаже себе си ка бога, да покаже и своето набожно смирение. Изпълнил тоя свой християнски дълг, той се отдръпна зад владишкия стол и се потули там. През цялото време Вардарски се ослушваше на всички страни в шума на стъпките и тихия говор, който изпълваше църквата. Службата още не беше започнала, но и откъм олтара се дочуваха гласове — види се, свещениците бяха вече там и нещо се препираха. Лукави пламъчета проблясваха в живото, бдящо око на Вардарски — той се досещаше защо се препираха поповете — събудил ги бе рано тая сутрин. А църквата бързо се пълнеше с люде. Те влизаха на големи групи през трите църковни врати, озъртаха се, споглеждаха се позачудени, усмихваха се уж някак досетливо, питаха се с очи, но бързо се подреждаха всеки на своя стол край стените или дето е свикнал да стои. Най-младите се трупаха по-близу до вратите. Откъм женското отделение горе, през гъстите дървени решетки се дочуваше глуха, неспирна врява, проплакваше пеленаче; събираха се там и жените, някоя невеста бе дигнала и детенцето си. Вардарски всичко чуваше, всичко забелязваше, а окото му се разтваряше все по-широко, светлееше по-възбудено. Започна и службата, а люде продължаваха да влизат. Сега Вардарски забеляза насреща и Лазара Глаушев, проследи го къде ще застане. Службата продължаваше и ставаше по-тържествена. Внезапно нахлу нова врява и шум от много стъпки, чуваха се прекъснати, сърдити шишикания, сподавени, усмиряващи подвиквания — тримата градски учители въвеждаха учениците в църквата, подреждаха ги по цялата дължина на лявото й крило и беше чудно как се сместиха и те в претъпканата църква. Сега богомолците стояха плътно един до друг, притискаха се, едвам успяваха да се прекръстят, да превият гръб по посока към олтара. Бързо утихна шум и врява, в тишината се чуваха само тържествените песнопения на свещениците, бодро се обаждаха псалтовете откъм двата аналоя, тихо, но звучно подрънкваше кадилницата в ръката на дякона, само откъм женското отделение ще прелитне бързо пресекнал глас, ще заплаче дете някъде там и пак ще утихне. Слънцето бе изгряло вън, три широки лъча разсипаха здрача в църквата и в тях се виеше на валма синкав дим, проблясваха тук-там стъклени или посребрени и позлатени украси по иконите и полилеите, а запалените свещи наоколо трептяха тихи и бледи.