Тя се хвърли ничком върху тясното, твърдо моминско легло — беше капнала от умора след мъчителната, кошмарна нощ. Ала не идваше сън — да се унесе, да се забрави, да си отдъхне, а мисълта работеше трескаво, с болезнена яснота, повтаряше се непрестанно всичко, чуваше всичко, усещаше с тялото си. Така ще бъде сега цял живот — няма да забрави никога вече тая нощ и вчерашния ден, час по час, минута по минута, ще остане грозният спомен завинаги в паметта й. Може би това, което стана, през нощта с нея, беше неизбежно, щом бе попаднала в ръцете на един развратник, може би с време би го ограничила или би го приела като тежък дълг. Може би това беше нещо от човешкия живот, което тя не бе познавала… но не, не! Това беше той, само той — Таки Брашнаров, който бе се промъкнал подло в сърцето й. Жадувало бе и нейното сърце за милувки, за всички радости на любовта, но бе срещнала един развратен човек, делила бе легло с него. И това непоносимо чувство да си като вещ в ръцете му, отдръпването и сънят му на преситено животно! И тоя удар по лицето й… Тя страдаше за своето поругано тяло — лепнеха и сега по нея ръцете му, — но страдаше още повече за своята потъпкана гордост, разочарована до дъното на душата си, унижена, подиграна, измамена. И не идваше нито сън, да затвори очите й, не идваха сълзи, да облекчат сърцето й.
Траяна Костадиница на няколко пъти се приближи до стълбата, дори се качи на едно-две стъпала, но не се реши да влезе при учителката. Виждаше се, станало бе нещо нередно — какво ще прави учителката днес толкова време сама в стаята и не се обади ни еднаж! Чудна работа, чудна работа… В двора шеткаха двете й щерки — ученички на Руменова — и все току поглеждаха към чардака горе, да видят учителката си и още повече сега, след сватбата й, излизаха там, в широкия двор и другите деца на Костадиница, но не дойде тоя ден нито една от другите ученички. Поизлезе от стаята и Костадин, наметнат със селския си кожух и сега, въпреки топлия пролетен ден, повъртя се и той в трема долу, покашлювайки тихо — хм, гледай ти… Какво ставаше с учителката! Най-сетне каза на жена си с глухия си глас:
— Ами иди горе да видиш…
Костадиница се качи бързо горе и влезе направо в стаята на учителката. Руменова скочи със зачервени, но сухи очи. Траяна я гледаше уплашена н учителката сама почна:
— Избягах… Не мога да живея с тия хора! Траяна стоеше срещу нея, както си беше все още в селските дрехи, погледа я, погледа я и току рукнаха сълзи от очите й.
— Уф, у-учителке — изхлипа тя, — уф, сестро!… Не знаеше що друго да направи, не знаеше как да помогне и каза глупаво:
— Да ти дам да хапнеш нещо… Сварила съм коприва…
Руменова стисна устни, поклати глава мълчаливо. Траяна се обърна да си излезе и току дигна ръка към устата си уплашена:
— Той… Иде!
Току-що беше влязъл в двора Брашнаров и се приближаваше насам с бавни стъпки. Руменова привика бързо, със сподавен глас:
— Не го пускайте тук! Не мога да го гледам… и… той ме удари!
Траяна изви очи към нея, избърса с опакото на ръката си сълзите си и се спусна бързо по чардака, по стълбите надолу.
— Костадинеее! — подвикна тя на мъжа си и отиде, та посрещна Таки на пътеката: — Учителката рече да не се качваш горе!
Погледа, погледа жена си Костадин и току отхвърли от раменете си тежкия кожух. Приближи се към нея с неочаквано бързи стъпки, като да не беше той болнавият, отпаднал Костадин. Струпаха се там, около тях двамата, и децата им. Ала Брашнаров сякаш никого не забелязваше, дигна ръка да отстрани от пътя си Траяна и гледаше някъде нататък, над главата й.
— Ей! — викна иззад жена си Костадин, мина край нея и застана срещу Брашнаров настръхнал: — Нели ти се каза… учителката не иска да се качваш горе!
— Какво сте застанали на пътя ми бре! — изръмжа Брашнаров и току да разблъска и двамата, но срещна твърдия лакът на Костадин.
— Що — протегна Костадин врат, космат и разголен в широката яка на селската му риза, — що искаш ти? Нема да те пуснем бре! Каза ти се…
Таки се огледа: срещу него бе застанала цялата Костадинова челяд — вперили всички в него очи, разкривили яки, жилави ръце, пръсти. Брашнаров сви устни презрително и се обърна към Костадиница, гласът му беше пълен със закана:
— Кажи й да се прибере веднага дома, че… за косите ще я отмъкна чак там!
— Бреее! — изви ръце на хълбоците си Траяна. — Такъв ли си бил ти! За косите…
— Иди й кажи!
— Нема що да й казвам. За косите, а?
— Ще дойда със заптии!
— Ти върви си сега, пък…
Брашнаров завъртя глава заканително, обърна се и тръгна пак тъй с бавни стъпки по пътеката към портата. А Траяна — по петите му. Щом той прекрачи високия праг, тя блъсна портата след него и дръпна тежкия, дъбов лост от единия до другия й край, затвори я здраво, както някога бе я затварял Аврам Немтур.