X
Тая пролет в Преспа стана допитване до народа признава ли Българската екзархия, или остава с гръцкия цариградски патриарх. Това допитване ставаше според султанския ферман за Екзархията. Най-напред се обяви за допитването от амвоните на двете градски църкви. После тръгнаха аази29 от каазалийския меджлис от дюкян на дюкян, от къща на къща; така стана и по селата — от село на село. А като се бояха общинарите да не стане някоя пакост, поискаха от всеки еснаф и от всяко село да направят изложения до меджлиса, подкрепени с еснафските и селските печати. Такова изложение направи и самата община, а друго изпрати до Екзархията в Цариград. Целият християнски народ в преславската кааза обяви, че признава екзарха за свой църковен глава, та дори и повечето от власите в града се обявиха за Екзархията; останаха верни на гръцкия патриарх само няколко влашки семейства. Тихо и спокойно мина допитването за по-малко от два месеца време — нямаше кой да го смущава.
Заминаха и тая пролет търговци за далечните западни страни и не само Ицо Баболев, не само двама, трима, а цяла дружина — едни за Беч, други за Липиска и Мюнхен, двама пък бяха се запътили чак за Лион. И не само за да купуват там разни стоки, а и да продават по тамошните пазари най-вече жито, тютюн, афион, кожи, сурова коприна.
Пак тая пролет преславската църковна община реши Да прави ново мъжко училище. Събираха се вече до петстотин деца, старото училище стана тясно. А бяха се събрали и доста пари в общинската каса, нямаше да откаже и народът своята помощ за такова общополезно Дело. Реши се също женското пък училище да се премести за следващата година в старото мъжко училище: станала бе тясна за училище и къщата на Аврам Немтур — събираха се там до сто и петдесет девойчета. Всеки от учителите — и Руменова също — си имаше помощници от по-възрастните и по-схватливите ученици, но в общината се реши да се потърсят нови трима учители, двама мъже и една жена. По тая причина някак общината даде бързо и лесно развод на Руменова — да я приласкае, та да може по-лесно да я задържи в Преспа. В своята молба за развод учителката се оплакваше, че съпругът й Таки Брашна ров я бил, а това, според повечето от преспанските общинари, не можеше да бъде повод за развод. Йовче Златев, един от новите общинари, човек с весело сърце и винаги склонен към шеги, понамести се без нужда на миндера и рече:
То, ако е само за бой, ние можем да разведем барем половината Преспа.
Не му подеха шегата другите общинари, а Лазар Глаушев рече:
— Учителката може да си има и други причини, но не пожелала да пише за них в прошението.
Йовче Златев, с пъргавия си ум, веднага се съгласи с него:
— Нам учителката ни е сто пъти по-нужна, нежели Таки Брашнаров.
Като реши общината за ново училище, обърна се към Лазара Глаушев да й продаде той къщата и двора на своя тъст Аврам Немтур, дето сега беше женското училище, и на това място да издигне тя новото училище. Лазар отговори:
— Стопанин на тая къща е моята съпруга и тя ще реши. Но мене ми се чини, че ще бъде по-харно да намерим друго некое место за училище. Това место е малко, тесно е. Училището требва да има широк двор и после — ние сега имаме петстотин ученици, а след пет или десет години ще имаме хиляда. Училище не се прави за пет или десет, или за двайсет години.
Намери се друго място за ново училище — по-сгодно, по-широко.
По това време и Лазар Глаушев науми да прави нова къща и като му се предложи от общината да бъде един от тримата общински пълномощници за строежа на новото училище, той отказа. „Не искам — мислеше си Лазар — да се говори после, че от народното училище съм си направил своя къща.“
Ния вече не беше му продумала за нова къща, от както видя, че той гледаше повече на търговията си и не искаше да излиза от бащината си къща, не искаше да наскърбява майка си. Ния вече не продума, щом той предпочиташе печалбите си и търговията, която го хвана като комар, и се вслушваше повече в несправедливите желания на майка си. Нека бъде по тяхна воля! Но макар да се затвори тя със своите скърби и огорчения, Лазар знаеше за какво тъгува тя и не беше забравил нейните желания. Напоследък ясно личеше каква голяма мъка носеше тя в сърцето си, макар всеки, дори и той, по своему да разбираше тая нейна мъка. Младата жена се стопи, не се знаеше от що живее — не помисляше ни за храната си, ни за облеклото си, ни за всички ония радости, които крепят човешкото сърце. Започнаха людете да я гледат със страх — бояха се за нея, да не би да я яде някаква болест. Малко ли свят в Преспа чезнеше от охтика, от скрити рани, от жълтеница, от лоша треска! й хубостта й бе станала по-друга — не се радва сърцето ти, не трепери от желание и сладост, като я гледаш, а стоиш пред нея като пред икона. Изпито, бледо беше лицето й, но много чисто, такива бяха и ръцете й, трептеше от чистота всичко по нея, само очите й, пламтящи и винаги влажни, гледаха все пак по човешки, гледаха с неизказана човешка мъка. Тя живееше сега само с душата си, бореше се с душата си и личеше мъката й. В най-тежките часове на своя живот тя бе помислила и пожелала да сгреши с чужд мъж, за да стане майка, а така мислеше и вярваше сега, че грехът, за който човек е мислил и който е пожелал в сърцето си, е вече сторен грях.