Лазар Глаушев жалеше своята невеста и се боеше за нея. Дете можеше да им даде само бог, но той можеше да я зарадва с нова къща и може би ще се облекчи сърцето й, ще се върне топлата кръв по лицето й. Той й каза:
— От общината искаха да купят бащината ти къща, да я съборят и да дигнат там новото училище. — Ния нищо не отвърна и той продължи: — Мястото е малко там за училище, но щом става дума за това, какво ще речеш, ако ние я съборим и си дигнем там нова къща?
— Ти решавай — рече тихо Ния, но той видя как просия топъл блясък в очите й.
— Е — сви вежди той, — аз нема да влеза в нея ни кога, но ако речем да я съборим, за да дигнем там нова къща, то е друго нещо.
Посъживи се и Ния — виждаше той. — Събори я — рече тя и повтори: — Събори я, щом требва.
— Щом Руменова разпусне децата, веднага ще почнем.
Ния погали едва-едва бузата му — това беше обещание от негова страна и тя му беше благодарна, макар да не се радваше, както би се зарадвала някога.
Далеко беше още краят на учебната година и те чакаха търпеливо да мине нужното време. Лазар не бързаше да каже и на майка си за своето решение — защо да я тревожи преди време? После дойде и нещастието с Иванка Руменова — така нарече сама тя женитбата си с Брашнаров, — а те двамата с Ния бяха все край нея, те бяха най-близките й приятели, и вече не продумваха за новата къща. Но имаше и друго нещо.
Лазар Глаушев реши да направи къща само заради Ния. За едно късо време той изтрезня и от печалбарската упойка. На работата в дюкяна гледаше някак покрай друго нещо, по-важно, по-значи тел но, както някога, на млади години, когато поведе целия народ срещу фанариотите. Все побутваше Андрея Бенков — той да свърши едно или друго, — не се заглеждаше много и в това — колко печелят и колко губят в своята работа. Дори и двамата им калфи забелязаха това негово пренебрежение към работата, забелязаха го и другите житари в чаршията, които винаги се бояха от него да не ги изпревари, да не им подбие цената, да не им пресече пътя по един или друг начин в общото надпреварване. Той не изоставяше съвсем работата си, но загуби охота към нея, изстина. Андрея Бенков забеляза пръв тая промяна в него, но не се решаваше да му каже и половин дума; за Андрея нямаше по-умен, по-редовен, по-справедлив човек от Лазара и как би се решил той да го пита и разпитва, да го съди и укорява? Андрея предусещаше с вярното си сърце, че неговият приятел се бори с някаква голяма мисъл или с някаква душевна болка, и чакаше търпеливо, със скрита загриженост, пръв той, Лазар, да заговори. А Лазар четеше всичко по лицето му — така отворено и ясно беше за него лицето на Андрея — и наистина сам заговори:
— Андрея, брате мой, ние с тебе нема защо да гоним големи кярове. Ти имаш една майка, аз имам една жена, се ще преживейме. То се знай, че работата си ние нема да оставим да се забатачи, нема да оставим да ни каже некой, че сме некадърни за работа, но аз нема веке да тичам по големи кярове. Пък ти, Андрея, знайш още по-харно за себе си, аз в нищо нема да ти преча, ами во секо нещо ще ти помагам. Е, да земеш да се ожениш, да зарадваш майка си… На мене, брате, малко ми требва.
— Не ми требва и мене много нещо — отвърна Андрея Бенков. — За женитба пък и не мисля веке.
Тоя път Глаушев не каза нищо повече и нямаше какво повече да каже на другаря си — как би говорил за работи, които и на него самия още не бяха много ясни.
Раздвижи се нещо ново в него или се съживяваше някогашната негова душевна сила, но той още не знаеше как ще се изяснят мислите му. Това брожение в душата му започна от деня, в който влезе в бащината му къща Хайредин Арап ага с тайфата си и поиска да върне забягналите селяни по селата и чифлиците. После дойде срещата му със същия този Арап ага сред преспанското поле. Лазар Глаушев стоеше още на своята мисъл, че народът в Преспа и Преспанско още няма сили да се бори против турските злодейства и турската власт; за другите места по Македония, по България той и не мислеше много — това беше работа на други, тамошни люде. Но като стоеше на тая своя мисъл и я следваше, той все повече се виждаше обърнат срещу целия живот в Преспа, в селата наоколо, пък, както дочуваше, и по други, по-далечни места. Имаше в живота на целия народ нещо, което още не беше отминало и нямаше да отмине скоро, но редом с него, в него дори се зараждаше и нещо ново, идеше нещо ново, което търсеше своето място.