По-будните селски люде не можеха да търпят повече турското господство. Те изоставяха своите огнища и бягаха в града да търсят по-сигурен залък, по-сигурен живот. Можеше ли да ги спре някой и трябваше ли да ги спира? Дошъл бе да ги върне Хайредин Арап ага и трябваше ли той, Лазар Глаушев, да ги предаде в ръцете му или да се спре да погледа дали те сами ще прогонят турчина? Той пръв се хвърли да ги защити, с гърдите си прегради пътя на насилника и не можеше да бъде иначе. Сега Хайредин Арап ага ходеше по цялото преспанско поле, пронизал бе с куршум Атанаса Кривио, притъкми се злодеят да вземе и неговия живот и самият той, Лазар, Дигна оръжие да се защити. Тъкмо като него се надигаше и народът да се спасява, да се защитава и това беше новото, което идеше, и никой не ще го спре. Знаеше се, че бяха излезли чети по Стара планина и по други места, чу се за някаква българска войска в Белград; четите бяха разбити и прогонени, българската войска в Сърбия била измамена от сръбския княз, но ще се съберат нови чети и нова войска ще се дигне. Не можеше да се сложи предел: дотук народът ще търпи, ще чака, ще събира сили, а оттук нататък ще стане да се бори за свободата си. Лазар Глаушев не можеше да стои дълго на такъв лъжлив, опасен, ненужен предел.
Един ден той се отправи към квартирата на Райко Вардарски. Отдавна не бе виждал приятеля си. Беше хубав ден към края на март и още по-ведър, по-приветлив тук, в окрайнините на града, по-близу до полето. По градините и дворовете наоколо цъфтяха дървеса и храсти, а върбите край реката вече се зеленееха. Щом влезе в двора на Аце Кутрев, дочу Лазар тихо бръмчене, сякаш идеше изпод земята; край оградата нататък се виждаха цели редици кошери, които се бяха пробудили. Лазар се спря да послуша и няколко черни точки се стрелнаха край самите му уши. Кучето откъм дъното на двора повлече синджира си, но Лазар не влизаше за пръв път в тоя двор, та верният пазач го позна, прозина се и пак се отпусна лениво на топлата земя.
В стаята на учителя Лазар Глаушев завари и други гости, но най-много се изненада, като видя тук и Атанаса Кривио. Той бе преболял раната си още през миналата есен и Лазар бе го виждал няколко пъти по чаршията, но не очакваше да го види тук. Седеше направо на пода и пак личеше сакатата му нога, но сред всички тук се виждаше най-напред той с едрото си кокалесто тяло. До него на пода седеше и друг селянин, зад тях се бе изправил на колената си зетят на Тръпко Велев, а на стената до вратата бе се подпрял Аце Кутрев, гологлав, със запретнати ръкави и бос — дошъл бе, изглежда, набързо от градината си. Срещу тях седеше Вардарски на едно ниско столче с някаква хартия в ръцете си, която, изглежда, бе се опитал да скрие, щом бе чул стъпките на Лазара, и така го посрещна той — изненадан, уплашен: — А, ти ли си бил! — Сетне продължи ядно, гневеше се, види се, че бе издал уплахата си: — Седни. Дай столче, Аце! Ние четем нещо тук — добави той бързо, като да се боеше да не прекъсне Глаушев работата му. Лазар кимна на Кривио и рече, сядайки:
— Продължавай. Ще послушам и аз.
— Не. Ще почнем отначало. Да чуеш и ти сичко. Това е огън, а не човешко слово — святкаше с окото си Вардарски, хартията трептеше в ръцете му. Той я приближи към лицето си, пое дъх издълбоко и започна да чете с развълнуван глас, като въртеше косматата си, рошава глава подир здравото си око, което тичаше от ред на ред:
— Кажи ми, кажи, бедни народе, кой те в таз робска люлка люлее?…
Щом свърши стихотворението, Вардарски се вгледа свирепо в лицето на Лазара Глаушев и отпусна ръце между колената си заедно с хартията, сетне премести гневното си око върху тримата селяни — от човек на човек, — а тоя гняв в погледа му беше от скръб и вълнение. Той се изкашля, за да прикрие сълзите в гласа си, и рече сърдито:
— Тая песен я съчинил Христо Ботев. Така пише тук. Чувал съм аз, има от него и други песни. — Той помълча за миг, сетне продължи и, види се, тъкмо това смяташе за по-важно: — Получих и писмо с тая песен… Преди близу два месеца турците обесили в София голем юнак и пръв народен войвода Васил Левски Дяконът.
Другите петима мъже мълчаха, само зетят на Тръпко поклати глава, намръщен и той като Вардарски, за да му угоди повече. Атанас Кривиот гледаше учителя, заслушан все още в думите на песента, пълни с тъга и безнадеждност, но сетне попита със съжаление: