— Да. Може и да се боя. Ами ти защо си се разпалил толкова?
— Ние сички требва така… Да горим с общата мъка. Не е, да речем, само за Атанаса: цел народ гине!
Лазар млъкна, но сега и не бързаше да си отиде. Умълчаха се и другите четирима мъже в стаята, затихна и Вардарски. Раздвижи се там, до вратата, Аце Кутрев и рече предпазливо:
— Хайде ние, Атанасе, да отидем оттатък, в моята стая… Може да си имат нещо работа бачо Лазар и даскалът.
Глаушев и Вардарски останаха сами. Пръв започна Глаушев:
— Моля те, не се люти, не викай… Да поприказваме спокойно. Аз нема да споря повеке с тебе за… за новата страница. Може тя наистина да е веке обърната. Е, ще погледаме още, ще помислим още. Нема защо да бързаме, макар да е новата страница отворена пред нас. Колкото бехме буйни и нетърпеливи преди, когато се борихме с патриката, сега требва да бъдем сто пъти по-разумни и предпазливи. Сега, брате Райко, насреща иде сам султанът, а не патриката с дългата патерица. Сега глави ще падат, кръв ще се лей.
— Ха, ти ли това! Не те ли продупчиха тъкмо тебе с куршум? Не загинаха ли в зандана през хиляда осемстотин шейсет и втора братята Миладиновци. Падаха глави и тогава. Народът и тогава беше готов и глави да даде. А сега — още повече, още повече!
— Ти не искаш и да ме слушаш, Райко. Търпение немаш. Аз казвам да не се нахвърляме безумно в една сто пъти по-тежка борба. Виж и сам: събрал си тука, в стаята си, четирима души, насърчаваш ги да вършат убийства. Тоя, шурея на Атанаса, откога го знайш, колко пъти си го виждал? Такива опасни думи говориш пред непознати люде.
— Мене ми иде вече на улицата да викна, сред чаршията да викна, а ти! Стига робско търпение и покорство!
— Ще викнеш… Бесилки неке се люлеят.
— Оо! — прогърмя гласът на Вардарски. — Не са страшни такива бесилки! Виж какви мъже висят по тех… най-достойни мъже. Ние с тебе ще се свиваме, ще умуваме.
— Не казвам да умуваме. Казвам да бъдем мъдри.
— Да, мъдри. Съгласен съм. И винаги съм готов да те послушам. Но такава е тая работа, за която ние сега мъдруваме с тебе, че преди да я почнеш, требва да решиш да умреш. Аз съм решил за себе си. Затова говоря такива думи на Атанаса. Мене сега това решение ме води и моята мъдрост е по-смела. Ех, може да сгреша некога, може да попадна на лоши люде… Тогава — и той наду гърди, стисна зъби: — Нека и аз… като Васил Левски!
Дълго не можа да откъсне от него очи Лазар Глаушев.
Никога не е бивал много весел и шумен Глаушевият дом. Такива бяха людете му, особено Султана — майката. Все бяха някак загледани в себе си, все се бореха с някаква мисъл, за всяко нещо търсеха оправдание и право. Такъв беше дори и Кочо, макар иначе да беше простодушен човек; той пък все мислеше как да нареди живота си, децата си, а и Раца, жена му, по него. Султана държеше юздите на всички, не позволяваше никаква волност. Тя взе в малките си жилави ръце и Неда, племенницата; хранеше я, обличаше я, чистеше я и пазеше съня й като на свое дете, но Неда трепереше от нея, особено когато се случваше да сгреши нещо. Султана затискаше под своето коляно и Кочовите деца; не им даваше да дигат врява, да си дерат гърлата от плач, да се смеят прекалено. Те бягаха от нея, криеха се от погледа й, но тя ги намираше навсякъде, следеше ги навсякъде.
Така Султана държеше всички свои люде около огнището. Но не само със своята воля и власт, а пазеше тя и топлината на това огнище, огъня в него, доколкото умееше да го пази. А то беше — да живеят людете й задружно, Да не дърпа никой на своя страна, да си помагат, да живеят здрав, чист живот, да пазят името си. Такова беше нейното знание за човешкия живот. Това беше мъдрост и поука от живота на целия този народ, който живееше от векове в неволя, в немотия, в постоянен страх и несигурност. Ала животът се променяше, целият живот. Променяше се и животът около нейното огнище. Султана не виждаше новия живот, който започваше, не можеше да види и познае всяко нещо — стара беше тя и непримирима, но и ръката й вече отслабваше.
Година след година Кочовите деца растяха, напълниха цялата къща. И най-напред те, децата, губеха все повече страх от Султана. По-големите — Благой и Кирил — не й се даваха да ги удари и не я слушаха. Тя се опита един-два пъти да ги догони, но те бягаха далеко с младите си нозе и се присмиваха на баба си. Каквото правеха по-големите, правеха го и по-малките, дори и Царева, нейната съименница, надуваше устни срещу нея:
— У, лоша баба!
Тя не искаше да се оплаква на Кочо от децата му, да ги клевети — да смразява бащата с децата му, — но сама не можеше да се справи с тях и страдаше от своето безсилие. Още повече се огорчаваше тя от нехайството на Раца, майка им. Тя едва ще подвикне на повилнелите деца с половин уста: