— Брей! Защо сърдите баба си… ей сега ще ви набия!
И не пропускаше напоследък да се обърне и към нея, към старата:
— Деца са, майко… ти пък немой толкова с них… Държеше страната на децата си. А още чакаше от ръцете на свекърва си всяка помощ, че беше хлабав човек и все бременна — с малко дете на гърдите си.
Ния и съвсем се отскубна от ръцете на старата жена, макар Султана да не пропускаше случай да я дръпне наново към своето малко стадо. Ния не се боеше от свекърва си и не й се поддаваше. Когато беше за всекидневните нужди в къщата, за всекидневната работа, тя слушаше старата жена, изпълняваше послушно наредбите й, гледаше и да ги изпреварва. Ала когато свекървата се опитваше да влезе в нейния личен живот — Ния не се обръщаше и да я погледне. Никога не каза тя на свекърва си лоша, тежка дума, дори и след като се нахвърли първа старата срещу нея, но издигна около себе си стена, която Султана не можеше да премине. Те живееха под един покрив, старата беше майка, свекърва, и Ния не забрави това, но когато трябваше да се срещнат тъй, една срещу друга, за добро или зло — снахата минаваше край старата жена сдържана, спокойна, студена.
— Нема вода ни капка — ще рече Султана, без да се обръща към никого.
И ако не е там Неда или някое от по-големите деца да ги накара да изтичат на чешмата в двора, Ния веднага ще вземе гюма, сама да донесе.
Ще се върне Султана от църква в неделя сутрин: — Добрутро. На помощ да ни е света Неделя.
— Добрутро — отговаряше Ния срамно, прилично. — На помощ да ни е.
Но избягваше да нарече свекърва си „майко“.
— Пак ли в чаршията1 — не пропускаше да каже Султана н все с укор. Или: — Пак ли при учителката…
Ния излизаше със спокойно лице, като да не бе чула нищо.
Не се впускаше вече в разправии и спорове и Султана; не беше прилично, а винаги беше по-лошо да се разваля приличието в къщата. Само еднаж избухна тя, изля всичкия си яд и на няколко пъти после едвам се сдържа, но то беше от преголяма мъка. Щом не можеше да се скара като майка, когато беше нужно и редно, а можеше да очаква да й се отвърне — по-харно да си мълчи. В недоволството й от Ния, в гнева й към нея имаше и много скръб. Би желала да бъде иначе животът й с по-младата снаха, съвсем по-иначе… Раца… какъв човек беше Раца — като лицето й някак, замазано, без вежди. По-друг човек беше Ния. Ама ето… И тая скръб в гнева й срещу Ния бе започнала да го разяжда, да го смекчава. Старееше все повече Глаушева.
Най-голямата нейна грижа и мъка си оставаше Лазар. Промени се той много от някое време насам, поизтъня лицето му, погледът му натежа, по двете слепоочия рано се появиха посребрени коси, сгъстиха се, та широкото, изпъкнало чело се отвори още по-широко. Едва що бе навършил тридесет и шест години, а изглеждаше по-стар. Промени се той към всички — изстина, затвори се, углъби се в себе си. Той беше от малък още премного съсредоточен в себе си, но винаги ще те срещне с приветлив поглед, ще те чуе, ще се посмее на шегата ти и сам ще се пошегува. Сега и жена си недочуваше понякога що му говори. Те, двете жени — Султана и Ния, — го обичаха всяка по своему, но и двете сега еднакво си обясняваха причината за промяната в него: не беше той щастлив в живота си, не беше доволен от живота си. Ния обвиняваше себе си за тоя му живот, също и Султана в своята майчинска ревност шушнеше и въздишаше:
— Изгоре чедото ми с тая жена…
А в мислите си Лазар беше много далеко от техните предположения, бе се отдалечил и от самите тях, макар и двете да си стояха всяка на своето си място в сърцето му, отдалечил се бе той и от другите свои люде. Като някога, преди десет и повече години, сега Лазар мислеше за… всички. Пред него и съвсем близу до него бе многоликият образ на народа, пред него беше родината; тия две върховни мисли, тия два живи образа, които той носи в своето съзнание, в кръвта си и са в него като целината на тялото му, и са жива част от душата му; родът — от първия срещнат на улицата в родното градче твой брат по общи мисли, общ език, общи копнения и стремления, до милионите твои братя като него, кои ти не си виждал, но с които си слят в една общност, жива и вечна; родината — от малкия двор, в който си израснал, от родния хоризонт, през всички ония поля и планини които не си и виждал и може би никога няма да видиш, но където живеят твоите братя и ти са мили като родно огнище. Лазар Глаушев не познаваше много люде из Преспа, не бе ходил по-далеко от Охрид, от Битоля и то за една неделя до Солун, ала неговата мисъл бродеше чак до Дунава, до Цариград. И виждаше в мечтите си само това, което бе чувал, бе чел, което бе узнал по един или друг начин за тая широка земя, за людете й. Но не беше тъкмо това и само това, което го привличаше с такава сила към тая земя, към людете й, а ми повече го привързваше към нея съзнанието му, чувството му, че тя е обща родина на всички тия люде, милиони негови братя. Той беше във всичко заедно с тях, както; своите съграждани, с техните общи копнежи и стремления, с това, което беше обща воля, което беше правда за всички — великата народна правда. Това, което желаеха преспанци, към което се стремяха за общо добро, желаеха стремяха се към него и милиони други техни братя, бедата срещу фанариотите беше обща победа. Борба, в която и след това обхвана целият народ, е обща така Ще бъде обща и борбата срещу нея, ще бъде обща и победата над нея. Лазар Глаушев чувствуваше как и сегашните му сили растяха с общите сили на милионите негови братя.