Дребни бяха домашните грижи, личните болки и несполуки. Той обичаше Ния, както винаги бе я обичал, обичаше майка си, всичките си домашни люде, както беше ги обичал, но сега той мислеше за всички, за целия народ, за неволята му, за неговата борба и домашните грижи ставаха по-малки, по-прости. Той махна ръка от големи печалби в работата си, със същата леснина реши да направи нова къща на Ния. Пак тъй, с леко сърце, пристъпи и към майка си, като стана време. Повика я той един неделен следобед в нейната стая, затвориха се сами там. Лазар обхвана с ръка тесните й, отпуснати вече рамена, но не за да я прикотка и замае, а със същата негова синовна обич. Той й каза с равен, спокоен глас:
— Майчице, ние ще си поговориме с тебе сега умната. Така сме си говорили ние с тебе секогаш.
В гласа му имаше може би и малко твърдост, но то идеше пак от добра воля — да хванат място думите му, да усетя добре старата му майка тяхното значение. Тя, не отвърна и той продължи:
— Аз ще правя къща това лето. — Старата потрепера и се полюшна, но той я попритисна към себе си нежно: — Чакай, не се тревожи. Ти виждаш, тука не може да се живей повеке така. Теснотия, дребни деца. За сички ни ще бъде по-харно да се поосвободим. Дал ми господ некоя пара и защо да се мъчиме повеке. И Кочо ще се радва.
— Тебе не ти е за Кочо — рече отеднаж Султана, но стоеше така, в ръката му, а Лазар очакваше, че тя ще избухне, ще се развика, ще се отстрани от прегръдката му.
— Нема да те лъжа — отвърна той. — Не ми е само за Кочо, но като мисля за себе си, за жена си, майко, мисля и за сички вас. Кочо ще остане да живей тук с децата си, а вие, и ти, и татко, и Неда, ще живейме в новата къща. Ще има место за сички там.
— Ти така велиш, а жена ти може и тя да рече така, има нема да е от сърце, знам аз.
— И аз знам майчице: от сърце ще бъде. Тя още не се отдръпваше от него, но Лазар усещаше как рамената й стават още по-тесни под ръката му, по-отпуснати; старата жена сякаш намаляваше, топеше се от тежестта на неговата ръка. Жално му беше за нея, но се радваше, че тя не се противи. И продължи:
Ще си наредим хубаво новата къща. Ти ще си вземеш оттук само което ти е по сърце, но повекето стари работи ще ги оставим на Кочо, че е голема челядта му. А вие с Ния като се развъртите, каквито сте и двете припряни в работата, за две-три години ще напълните новата къща. Аз нема да жаля парите. Ткайте, шийте, а сега чаршията се намират много неща за къщна уредба.
Той издърпа предпазливо ръката си. Стори му се… беше много тежка за поизгърбените плещи на старата му майка, макар да бе протегнал за милувка ръката Сега и гласът й бе се променил, отслабнал. Тя рече:
— Е, синко… виждам аз, ти ще се делиш от мен, А не мога да те спра. Да мога, нема да те оставя да откъснеш от сърцето ми. Ти и като беше малък, се не можех да те ударя. Що бой е ял брат ти Кочо! Пък и другите. Е, върви, върви. Остарех аз веке, никому не съм нужна.
— Майко…
Тя не го слушаше и седеше все тъй неподвижна, свити нозе, върху колената й лежаха малките, сухи ръце и те някак безпомощно неподвижни. Отслабваше все повече гласът й:
— Е, върви, върви. С тебе аз нема да дойда, ние със стария, с татко ти, тука ще си останем. Ние тука ще умрем. Ама това ще ти кажа: каквото ми направи Катерина, сега и ти ми го правиш. С нож право в сърцето ми. Не ми е крива чуждата щерка, жена ти. Сега ти, заби нож, право в сърцето…
— Виж що говориш, майко. Грехота е, майчице — харно помисли. Ние сички се мъчим в тая теснотия и аз не искам да се отделя от тебе. Казах ти: ще дойдете вие с татко в новата къща.
— Това знам аз, синко: като земе да се дели челяд, тя веке се разтуря. А пък аз своето огнище да оставя. Да излеза оттука и да отида на друго ще — чужда ще бъда веке и тука, и там, на новото огнище. Тука ще седне снаха ти, а там ще седне жена ти.
— Не искаш да ме разбереш, майко. Моето огнище ще бъде и твое.