— Ти не разбираш, ако си толкова умен и учен искам да ви запазя сички заедно, както досега съм ви запазила. Ти теглиш на своя страна, утре и брат ти ще задърпа на своя страна. Ама не мога веке да ви спра, не мога… — поклати тя глава и дълго не спря, унесена подир мислите си.
— Ти помисли, майчице, и сама ще видиш, че така ще бъде за сички ни по-харно. Аз така съм решил и нема да се откажа.
Тя нищо не отвърна, не каза нищо повече и той. Като стана да си върви и на излизане от стаята, Лазар чу как тя изхлипа и подсмъркна. Ех, нека си поплаче пък малко старата майчица…
Лазар като че ли все гледаше да избягва грижите около строежа на новата къща. Каза на жена си:
— Е, почваме, щом учителката разпусне децата. Кажи сега да видя каква къща искаш. Ти се си мислила…
Ния — и тя, виждаше се, че се радва на новата къща, но не с пълно сърце, като че ли много късно идеше тая радост, като че ли сърцето й беше преситено от всяко нещо и не можеше нищо да я съблазни, да я привлече. Тъгата й за рожба надви, потисна всички други чувства у нея. Сега тя си мислеше: „Нова къща, а ние с Лазара вътре сами като кукувици…“ Ала все пак тя се радваше — толкова дълго бе мечтала за тая къща и сегашният живот заедно с всички Глаушевци бе й дотегнал много. Щом и старата не иска да дойде в новата къща, Ния ще живее там по-свободно и нашироко, ще бъде поне сама с мъката си. И тя отговори на мъжа си:
— Мислила съм, Лазе! Нели знайш откога още ние тая къща… Виждала съм аз в Битоля хубави къщи. Такава искам, ама — гласът й затрепера — нашата нека бъде по-малка, нели сме сами…
Той погали бледата й буза — не пропускаше случай да я утеши, да я обнадежди в нейната непрестанна скръб — и рече някак троснато:
— Защо? Нека ни бъде широко. Пък още не се знай дали ще останем се тъй сами. Ще направя аз къща на два ката, с камен и печени тухли. Ами и улицата да се разхубави най-сетне! Да остане и след нас тая къща. Кажи сега ти що искаш, ти как мислиш.
Отдавна не беше се появявала руменина по бузите на Ния, та сега като да падна по лицето й далечна светлина, като утринна алена заря.
— Искам — рече тя — широки стаи, с големи прозорци и високи тавани. Цел живот съм живеяла под ниски почернели тавани и мрачина; стрехата не пуща слънцето в стаята, стои то вън, а вътре студеней и зиме, и лете… Ама ти знайш по-харно — додаде тя бързо, негли се уплаши от своя блян за нова къща. — Пък попитай и майсторите.
Лазар отиде при най-добрия майстор в Преспа. И пак тъй — като че ли все искаше другиму да остави грижата за новата къща.
— Да ми направиш къща, майстор Дуко.
— Да ти направя, Лазаре — побутна едва-едва с опакото на ръката си майсторът редките си щръкнали мустаки.
— Аз ще ти кажа що искам, а по-нататък — твоя работа.
— Така искам и аз. Да не ми се пречка много стопанинът. Майсторът съм аз. Има некои, нищо не знаят, а душата ще ти извадят. Ти кажи, Лазаре, що искаш и остави на мене — сложи майстор Дуко на хлътналите си гърди едра ръка с дълги, възлести пръсти; иначе той беше дребен човек, превит едва ли не надве, с дълъг врат и ръбест гръклян, който играеше нагоре-надолу по жилестата гуша; лицето му беше също дребно — само нос и очи, — а челото му, под бутнатия на тила фес, широко, упорито.
— На два ката, майстор Дуко.
— На два ката. Долу — камен.
— Камен. Широки стаи, с големи прозорци, високи тавани. Слънце и топлина да влиза от сички страни. И ще я украсиш. В Битоля съм виждал аз такива къщи.
— Знам що искаш ти, Лазаре. Остави на мене. Къде ти е местото?
— Къщата на жена ми, нели знайш.
— А старата къща, Аврамовата… нея какво?
— Ще я съборим.
— Е, харно. Много харно! Сгодно место за къща. И чешма има.
— Колко ще ми чини, майстор Дуко, такава къща? Майсторът помълча малко, после рече:
— До четиристотин лири. Не повеке.
Лазар извади от пазвата си малка, зелена кесия, издута и тежка.
— Тука са сто лири, майстор Дуко. Купувай каквото ти е нужно. Като ги свършиш тия пари, искай други.
Ще почнем, щом разпуснат децата. Нели е училище там.
— Драго ми е да работя с човек като тебе, Лазаре… Ама и ти нема да се оплачеш от мене.
И майсторът едва сега взе малката тежка кесия.
Лазар имаше още една грижа с новата къща. На другата сутрин, на излизане за чаршията, той се отби в двора на женското училище. Изтича да го посрещне Траяна Костадиница. Тихо беше в широкия двор, само чешмата шуртеше в каменното корито, но откъм къщата насреща, и на горния, и на долния кат, се дочуваше детска врява, която ту стихваше, ту избухваше по-шумно. Руменова работеше там с ученичките си — цялата къща беше пълна, заети бяха сега и долу две стаи, ниски и мрачни, засенчени от широкия чардак.