— Тука ли е Костадин? — попита Лазар. — Искам да говоря с него.
Показа се в трема под чардака Костадин. Пак наметнат със селския си кожух, а след него наизскачаха от мрачината в стаята три още дребни деца, момиче и две момчета, с блеснали от любопитство големи, ясносини очи, като очите на Костадина, баща им.
— Кхекхе… — изкашля се глухо Костадин. — Повели, бачо Лазаре…
Лазар погледна Траяна, погледна Костадина и каза:
— Слушайте сега, добри люде: това лето ще правя къща тука. Нели знайте, ще се прави ново училище и веке е тесно тука за училище. Тука сичко ще се събори. Ама вие не бойте се, това дойдох да ви кажа. Без покрив нема да ви оставя, сиромаси люде сте, с дребни деца. И за учителката ще требва поне една стая.
— Е, сполай ти, да си жив — каза Траяна все още с уплаха в очите. — Къде иначе ние с пет деца…
— Сполай ти… кхекхе… Сполай ти…
— Ами ти, Костадине, не искаш ли да поработиш с майсторите, като захванат? Ще има тука работа цело лето и добра надница. Ще кажа аз на майстор Дуко.
— Ами да поработи, защо не — отговори Траяна вместо мъжа си. — Като седи, още повеке се поболява.
— Аз не съм… кхекхе… дип добре, ама… да поработя през летото. И тука помагам аз… на жената. Не съм дип добре, мъчно се намира като за мене работа…
— Ти поработи с майсторите. По-бързо ще оздравейш. Е, то се знай, ако можеш.
— Може, може — обади се пак Костадиница. — Как да не може! Не е толкова болен.
Лазар си отиде. Като пусна Руменова ученичките си за къса почивка, Траяна се качи горе. Дворът ехтеше от детски викот, класните стаи бяха празни. Учителката се разхождаше с бавни стъпки по широкия чардак, с посърнало лице. Траяна мина край нея:
— Дойде Лазар Глаушев. — И продължи, като влизаше и излизаше по стаите да поприбере едно и друго: — Каза, че ще прави къща тука. Тая тука, училището де, ще го събори. Нели ще правят ново училище… Ама не бойте се, вели, аз нема да оставя децата ви без покрив. Харен човек. И за нас помислил. Ще требва, вели, и за учителката да потърсиме друга стая…
Щом пусна децата надвечер за вкъщи, Руменова се отправи по улицата нагоре за Глаушевци. Ния я забеляза още в двора и излезе на чардака да я посрещне. Учителката рече:
— Да седнем тук, Ния, на чардака. Виж какъв хубав ден! Лято иде вече.
Те седнаха и двете на тесния миндер край стената, до оградата на чардака. Преди няколко години Лазар посади наблизу млада лоза, която бе пуснала сега над чардака яркозелени ластари; полюляваха се те, подухвани от вечерния ветрец, и току посягаха да се уловят ту към оградата, ту към подала се там гредичка или дори към надвесената стряха. Руменова откъсна един млад още, нежен и лъскав лист, налапа го и го сдъвчи.
— Киселичко… — усмихна се тя едва-едва. Двете приятелки не бяха се виждали скоро. Загубили бяха и двете охота за срещи и разговори. Още първия ден, когато Руменова избяга от къщата на Брашнаров, Ния отиде да я види. И не седна да разпитва учителката, а само взе ръката й в скута си и не я изпусна през цялото време. Защо да човърка раната й. Нека учителката сама каже каквото иска да каже. И Руменова не говори много — срамуваше се да разказва по-подробно какво й се бе случило, а не би й олекнало от приказки.
— Страшна нощ преживях. Ужас! — побърза да привърши разказа си тя. — Не съм могла и да помисля, че може да има такива хора. Ужас…
Ния поведе друг някакъв разговор, за да отклони мислите й, заслуша се и Руменова, но после отеднаж каза:
— Ти ме предупреди, Ния… но да бяхте ме спрели някак… ти, Лазар…
— Исках аз пак да ти говоря, но Лазар рече: не се меси много между мъж и жена; боя се и аз, рече Лазар, за учителката, но той, никаквикът, може да се усмири най-сетне, може да се привърже, тя е такава жена…
И само това каза още Руменова:
— Ще забравя може би всичко един ден… но унижението, на което ме подложи той, и особено удара по лицето… никога!
Те не заговориха вече за Брашнаров. Не дотягаха много на учителката и преспанки, колкото и да беше голямо любопитството им. Само ще извие по някоя глас и ще го прокълне. Жалеха те учителката си по женски, разбираха мъката й — нали и тя толкова пъти бе им говорила за женските теглила, за горчивия женски дял в живота. Дадоха й бързо развод и общинарите, всичко мина бързо и като че ли се забрави. Не забравяше само Руменова, лицето й вече не се разведри. И колкото беше уморена, изтощена вече със своите сто и петдесет ученички в четири отделения, нахвърли се с още по-голямо усърдие на работата си, да не мисли за себе си…
Поседяха някое време двете млади жени мълчаливо на тесния миндер. През все още редките листа на лозата се виждаше бистрото вечерно небе. Нататък, към извишилото се пролетно небе, Руменова бе извила замислен поглед и сякаш се забрави. Ния седеше тихо до нея. Откъм вътрешността на къщата се чуваше как проплаква по-малкото момиче на Раца и от време на време сърдитият глас на старата Глаушица. Ния рече: