— За мене плаче малката. Иска да дойде тука.
— Нека дойде…
— Царее, Царее… подвикна Ния.
Детето млъкна. Навътре в къщата стана съвсем тихо. Малката Царева не идваше. Ния въздъхна и рече шепнешком:
— Старата не я пуща… Откакто рече Лазар, че ще прави нова къща, тя не може веке да ме търпи.
— Боли я.
— Боли я, знам. Но Лазар й каза да дойде с нас, моли я.
— Това е пак… от старост, Ния. Не й се сърди.
— Не й се сърдя.
Те млъкнаха пак, после Руменова изеднаж рече:
— Знаеш ли… кажи на Лазара, че аз, щом свърша учебната година, ще напусна Преспа.
— Много ми е жално, Ванче…
— Не мога да остана тук повече.
— Да. Разбирам, Ванче. След това, което ти се случи тука…
— Не, не! Не е само това… — Тя млъкна отново, замисли се. И тъй, загледана пред себе си, посегна, улови ръката на приятелката си, мълчаливо я стисна. Сетне промълви: — Има друго нещо, по-важно. И то съвсем променя… Аз… Аз съм бременна.
Ния я сграбчи с двете си ръце и я стисна:
— Блазе ти… блазе ти!
— Да, Ния. Щастлива съм.
— Господ те награждава за сичките ти мъки.
— И после… Не искам никой да знае. Само ти. Оня нещастник може да ми направи нещо, може да ме спре или…
— Да, мила. А сега що мислиш? — попита Ния развълнувана, нетърпелива и едва освободи учителката от прегръдката си.
— Ще ида другаде. Викат ме в Битоля, в Прилеп, в Скопие. Получих писма. Ще помисля. Имам още време.
— Не бой се. Сичко…
— Не се боя никак — прекъсна я Руменова. — Защо да се боя? Жена съм, да. Сама тук и ми се случи такова нещастие, но… — И тя додаде живо: — Аз държа хляба в ръцете си. Нямам нужда от никого. Детето ми…
Тя отеднаж млъкна и току притисна ръце на гърдите си. Лицето й засия отеднаж, стана пак тъй младо, свежо, както преди. И рече задъхана:
— Знаеш ли… За пръв път го споменавам тъй гласно. И като че ли е вече живо и… тъй, пред очите ми!
— О, мила, о, мила… — погали я Ния. — Щастлива си ти.
— Да, Ния. Най-напред като усетих, че… ето и сега. Каква радост… за него… още недошло на тоя свят!
На вратата отсреща незабелязано бе се показала малката Царева и гледаше със заплакани очи двете млади жени. Руменова първа я видя, скочи, взе я на ръце и се върна на миндера. Ала малкото момиче не искаше да седи в скута й. То се дърпаше и протягаше ръчички към стринка си, към Ния.
— Е, вземи я… — подаде й я Руменова. Момиченцето се прилепи към Ния, обви ръце около шията й. Ния мълчаливо заплака, сълзите сами потекоха от очите й. Руменова я обхвана през рамената, полюшна я гальовно:
— Не плачи… не плачи, Ния. Ще дойде и при тебе някой ден едно малко детенце…
XI
От една неделя портата на Аврам — Немтуровата къща стоеше по цял ден отворена и с двете си поли, подпрени и двете с камъни. Цели редици коли пренасяха тук грубо нацепени гранитни камъни, пясък, вар, тухли, а селяни от железнишките села докарваха дълги, тежки греди от тамошните гори. От сутрин до вечер се чуваше гласът на майстор Дуко, който посрещаше колите и нареждаше кое къде да се разтовари по широкия двор. От два дни там чукаха каменари с тежки чукове, звънтяха в ръцете им железни длета, изскачаха от тях далеко наоколо каменни отломки и пръски, изгладеният зърнест гранит се синееше на правилни геометрични фигури. Като излизаха в двора малките ученички през време на почивките, все там се трупаха да гледат. Край стената зад портата Костадин изкопа голяма четвъртита дупка за вар; Траяна, жена му, едвам го накара да захвърли селския си кожух, но за два дни той изкопа дупка, колкото една одая. И това каза на жена си:
— Ти гледай да не ме разлютиш еднаж…
— Знам те аз, мъжо. Тебе само мързелът ти е душманин.
Майстор Дуко позна с какъв човек има работа и го улови здраво за дебелия врат. Костадин показа сила колкото за два вола и не се чуваше да покашлюва, да стенка.
Лазар Глаушев минаваше оттук всяка сутрин на път за чаршията; ще се поспре едва-едва да погледне от портата и ще отмине. А тая сутрин не се спря и никак. Боеше се да не помисли учителката, пък и майстор Дуко, и други те люде там, че иска да покаже господарска гордост и нетърпение. Нека си гледат людете работата спокойно… Едва що навлезе в чаршията, и забеляза отдалеко цяла тълпа пред портата на един хан. Дочуваше се възбудена врява. Улицата нататък беше пуста, всички се бяха насъбрали пред хана. Лазар ускори стъпки. И го посрещнаха отдалеко гневни гласове: