— Ела да видиш що сторил пак тоя кръвник, Арап ага, майката негова поганска…
— Ама що е това… Изпотрепаха селяните! Лазар мина по тясна пътека между людете и влезе в двора на хана. Там бе се струпал още повече народ около една селска кола с високи ритли. Пред дребните воловце, които поклащаха опашки безучастно, стоеше с дълъг остен в ръка около дванайсетгодишно момче от полските села с бледо, изплашено лице; едрата му глава, силно сплесната отзад, сякаш едвам се държеше на тънкото, мършаво вратле, което се протягаше от широката везана яка на селската му кош уля; гъсти, сплъстени коси висяха изпод плиткото му капе по изпъкналото чело, около широко разперените бледи уши. Тъмните му сухи очи гледаха опулени, то не знаеше къде да ги спре и сякаш нищо не виждаше пред себе си. В колата, край една пълна вреща, върху някакви вълнени селски дрехи и завивки бяха търкулнати баща му и майка му, а ничком до майката лежеше три-четири р и годишно момиче в дрипава селска риза и с боси, прашни крачета. И тримата в колата бяха мъртви. Широки кървави петна се виждаха по селското им облекло. Момичето лежеше кротко до майка си, върху ръката й, но на тясното му гръбче се чернееше едва накървавена дупка от куршум, опърлена наоколо от огъня на изстрела. Лазар се приближи към момчето, людете наоколо се умълчаха.
— Кажи, дете, що е станало с вас… Това майка ти и татко ти ли са?
— Майка и татко… — чу се изтънелият гласец на момчето. Бяха го разпитвали вече мнозина и то отговаряше машинално на въпросите на Лазара. — Татко рече: да бегаме в града. Тука ще измреме. Майка плачеше, а той пак: да бегаме в града. Станахме рано. Тъмно беше. Впрегнахме и тръгнахме. Вървехме, вървехме… По едно време — по нас турци. С коне. Татко рече: Арап ага иде. Подкара силно, ама воловете… Рипнах аз от колата, татко ме накара да гоня воловете, а той с остена. Къде? Настигнаха ни. Майка пищи и пази Бояна. И Бояна пищи. Излезоха ни турците отпред с конете, спреха колата. Арап ага с пушката в татко: „Къде сабайле бре?“ Татко вели: „На пазар, Арап ага, в града.“ Арап ага пак: „Защо не питаш бега къде ходиш, защо си откраднал воловете и колата, защо бегаш в града бре!“ Тогава изпукаха пушки, аз побегнах. Турците се върнаха към село. Излезох аз пак на пътя. От колата капе кръв — цел вир под нея на пътя. Питам татко, а той — нищо. Умрел. Аз… по пътя, по пътя и право тука.
Селянчето млъкна. И очите му пак тъй — блуждаят, сякаш и сега е там, край окървавената кола на пътя сред полето.
— Ами това, малкото в колата — обади се някой. — Него пък защо убили!
— Те него не са и мерили, ама не са и гледали къде гърмят. Какво ще му мислят те за една християнска душица!
Зачуха се и други гласове, надигна се пак врява.
Лазар рече:
— Да вземе некой да ги откара в църквата. Нема защо да стоят тука. Там жени ще ги приготвят за погребение.
Той се загледа в селянчето. Чу се до него гласът на самарджията Нестор Чашка:
— Лазаре… аз ще го взема него… детето. Ще го прибера у мене вкъщи сега засега. Пък вие вижте там, в общината, какво ще решите за него, като е сега то сираче без никого.
— Харно, стрико Несторе. Добре си наумил.
— Да кажем в конака! — викна някой от тълпата.
— Ха, в конака… — обади се друг. — Много искат да знаят там! Кой го праща Арап ага да избива селяните по селата? Веке толкова клети души затри, а конакът си трай, ни чул, ни видел.
— Ха бегайте бре! — викна Нестор Чашка по децата, които се бяха събрали от цялата чаршия и надничаха в колата с изблещени очи. Той взе повода на воловете от ръцете на селянчето: — Е хайде, дете, да вървим към църквата…
Лазар се прибра в дюкяна си, седна мълчаливо на миндерчето там. Андрея Бенков шеташе наоколо уж много зает, но се виждаше, че умът м у не беше в работата. Лазар го погледа, погледа и рече:
— Чу ли какво направил пак Арап ага?
— Чух — отговори веднага Андрея. Той се спря до Лазара с бледо лице и влажни очи: — Место не мога да си намеря! Ходи по селата като бесен вълк, убива… Нема ли кой да го спре?
Лазар нищо не отговори.
Късно следобед в дюкяна влезе Нестор Чашка. Покани го Лазар да седне, но старият самарджия отказа:
— Не съм за седане. Работа ме чака в дюкяна. И без това днеска не можах да свърша много нещо, ама рекох да дойда при тебе. Прибрах момчето вкъщи, бабата ще го погледа с нашите деца, докато вие там в общината решите, или може да го потърси некой от село, двоица стричковци, вели, имам, и тетка имам. Ама аз при тебе за друго, Лазаре… — И той сега пристъпи без покана, седна на крайчеца на миндерчето и се приведе към Лазара, зашепна хрипливо: — Ти нели знайш, там до мене има един сарач, Реджеб ага. Много харен човек, отидох аз при него, що е това, казвам, Реджеб ага, от вашите. Днеска, казвам, така и така… и едно детенце на три години убили с майка му. Слушай, вели той, Несторе, какво ще ти кажа, ама да не разправяш много, че и моята глава може да отиде, ако съм турчин. Те нашите бегове и агалари изпратиха Арап ага и Кючук Кадри и двама-трима други катили да им пазят чифлиците. Вашите селяни, вели Реджеб ага, бегат от селата, без люде ще останат чифлиците. Арап ага пази да не бегат, а нашите бегове и агалари са му обещали награда цел чифлик. Така да знайш, вели, Несторе. Той убил тия люде в колата, той, Арап ага. Аз му казвам: ами как тъй, Реджеб ага, нели има хюкюмат, кадия. Несторе, вели, каквото решат беговете и агаларите, това става. Ако знай много каймакаминът, устата му со злато я запушват или пък с олово ще му я запушат. Това ми рече турчинът, Лазаре, и ето аз при тебе…