— Харно си сторил, стрико Несторе. Да знайме що мислят турците, що кроят. Ама това нещо знаят го и селяните. Сам Арап ага им се заканва: ако бегате в града, ще ви избия.
— Е не знам, Лазаре… Гледайте вие там, в общината, нещо за тия несретни селяци, се те патят, а нема кой да се застъпи за них!
Самарджията си отиде.
Ако бе мислил и размислял Лазар върху тая скръбна, кървава случка преди годинадве, би решил да събере общинарите и най-старите от тях и тия, които знаеха по-добре турски, биха отишли при каймакамина да се застъпят за селяните; или би направила общината оплакване чак до пашата в Битоля. Минаха му и сега такива мисли, но той сам ги отхвърли: каква полза? Ще ги посрещне каймакаминът и ще ги изпрати с празни приказки и обещания, няма да помръдне пръста си и пашата. Не би се решил ни единият, ни другият да излезе срещу бейовете и агаларите заради неколцина селяни. Сам султанът провъзгласяваше с фермани бейовете и агаларите за господари на раята. И сам каймакаминът знаеше какво става из полските села, но се преструваше на сляп и глух. Не, не… някой трябва да научи селяните сами да се бранят, някой трябва да насочи ръката им.
Щом започна да се свечерява, Лазар излезе от дюкяна си и се запъти към старото мъжко училище. Поразходи се из училищния двор, докато учителите пуснаха децата. Вардарски сам изтича при него още като го видя. И още отдалеко завика възбуден, гневен:
— Виде ли що става? Започнаха да избиват и жените, к децата! Срам е за нас да търпим повече…
— Чакай, чакай… Успокой се — стисна Лазар ръката му над лакътя. — Хайде да излезем да се поразходим.
Поведе той учителя и през целия път трябваше да го укротява — да не вика, да не тръби с гръмливия си глас, людете се извръщаха да го гледат, макар да го знаеха какъв е буен и гневен. Те излязоха вън от града по пътя за Битоля и се отбиха по една височинка встрани, седнаха там на младата трева. Оттук се виждаше целият град и полето чак до железнишките планини на запад. Всичко тънеше в буйна зеленина — и градът със своите градини и дворища, и полето надалеч; реката блещукаше през купчини върбалаци, нататък, по междите на зеленчуковите градини, се точеха дълги редици тополи. Сред буйната, все още пролетна зеленина се виждаха вече и първите стъпки на лятото — побелели ечемичени ниви, изрусели пшеници, а тук-там дори и голи стърнища. Слънцето се бе спуснало ниско над Железник, планинските върхове светлееха сребристи в далечината, високо по зеленикавото небе плаваха кой знае накъде цяла редица бели, пухкави облачета. Полъхваха и миризми на разцъфтели се треви, а най-вече острият, свеж дъх на мащерка.
Умълчаха се двамата мъже, полегнали един срещу друг върху меката трева.
— Навика ли се най-после… — рече Лазар. Вардарски нищо не отговори. Лазар се изправи, изтърси машинално ръкава на дрехата си, пропит от топлата влага на тревата, и се загледа в далечината към полето, дълго мълча с ръка върху овлажнелия ръкав. После отеднаж се обърна към приятеля си и като че ли продължаваше едва що прекъснат разговор, рече бавно, дума по дума:
— Арап ага и делата му тайфа требва да бъдат избити. Друг изход нема.
И сега Вардарски сякаш не го чу; пошавнаха само мустаките му. Лазар и не чакаше отговор от него. Той се отпусна отново на тревата и продължи:
— Арап ага ходи с пет-шест души. Срещу него требва да излезат десетина души; уплашени са нашите люде и по е страшно за них, нека бъдат повеке. Това едно. Второ: требва да са добре въоръжени нашите, с пушки. Да имат с пушките повеке смелост и да удрят здраво.
— Трето?… — изръмжа Вардарски, без да се помръдне.
— Да, трето — повтори след него Лазар спокойно. — Има и трето: всичко да се нареди с ум и разум. Голема тайна. Ние сме по-слабата страна. Като ударим, да не ни ударят. Ами що, ние за пръв път сега искаме да дигнем ръка срещу турци, искаме да дигнем десет души с пушки. Тая работа не е лесна и требва очите на четири за секо нещо.