— Четвърто… пето?
— Може да има и четвърто, и пето, и шесто. Ще видим. Ти немой така. Ако ни усетят турците, преди да свършим нещо, или ако я свършим калпаво, те ще избият още сто души селяни и Арап ага ще продължава да върлува по селата. Да ударим здраво и да се скрием под земята. Турците пак може да направят бели, ама и ще се уплашат. И доста ще си помислят дали да изпратят друг Арап ага по селата.
Сега и Вардарски се обърна срещу него, подпрян на лакътя си:
— Виждам, че ти е дошъл най-сетне умът, но пак тънко я предеш. Първо, второ… шесто! Ами работата е по-проста. Защо пък десет? Пет или шест пушки. За люде е по-лесно. Люде по-лесно ще се намерят.
— По-лесно, а? Мислиш, секи, който псува и вика… За такава работа са нужни здрави мъже и не е лесно да ги намериш сред тоя наплашен народ. И друга ще бъде нихната смелост, като са десетмина, като са два пъти повеке от турците.
— Те нема да излезат гърди с гърди срещу турците…
— То се знай. Ама нашите за пръв път ще вземат пушка в ръка и сичко може да се случи. Слушай сега що мисля аз — тупна той с шепа по меката трева: — Ти прати хабер на Атанаса Кривио да дойде, да си поговорим най-напред ние тримата с него. Ама никой друг да не знай, никой. Агата му нема да го пусне, ама той ще намери начин.
Те дълго мълчаха, всеки със своите мисли. И тъй, като на себе си, Лазар продума:
— И аз съм взел къща да правя… Но нека, нека си тече животът, нека не спира. Секога е по-харно тъй, човек да живей с целата си душа.
Обади се и Вардарски:
— Утре, като погребваме убитите, мисля да държа слово.
— Харно си наумил. Ама знайш ли…
— Що? — подвикна Вардарски нетърпеливо.
— Аз не искам да те уча, но… ти помисли: гледай да не се гневиш, да не се заканваш, ще дойдат в църквата много люде и секакви люде, ще се разчуе що си говорил. А ние с тебе, като захващаме такава работа сега, требва харно да премисляме сека своя дума. Може да кажат после: даскалът насъскваше…
— Брей! Чак накъде гледаш…
— Ами и ти требва така да гледаш. Аз мисля, че е по-харно ти утре да предизвикаш со словото си скръб, жалост за убитите. Да се научим най-напред да милейме един за Друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…
Кучето на Аце Кутрев се разлая късно през нощта и се виждаше, че лае по човек. Нощем го отвързваха и сега се мяташе и лаеше яростно към вратника, види се, там стоеше чужд човек. Вардарски излезе да види що става по Двора — беше още буден по това време. Пред вратника стоеше Атанас Кривиот. Вардарски прогони кучето и въведе късния гост в стаята си. Запали ламбата. Кривиот беше потен и прашен, по лицето му бяха потекли потни браздички, мокра беше под мишките му и широката, разгърдена селска кошуля.
— Викал си ме, даскале — рече той уж по-тихо, но гласът му се чу остър и хриплив в затихналата юнска нощ.
По-тих се чу гласът на Вардарски:
— Седни, седни.
И те неусетно започнаха едва ли не да шепнат. Кривиот рече:
— Тръгнах, щом се стъмни, а още преди зори требва да си бъда в село. Започнахме здраво жетвата, глава не можем да дигнем. Нема да ме пуснат кяите — къде ти, и хайде нощем. Ама требва още преди зори. Иначе ще ме изядат.
Вардарски се взираше в него с окото си — хала човек! Три часа път и още три часа назад за една къса юнска нощ с куцата си нога; жънал и връзвал снопи цял ден, утре пак…
— Ти полегни тук, да си починеш. Аз ще требва да излеза.
Кривиот махна с дългата си ръка, подала се разголена и космата от широкия везан ръкав на ризата му:
— Море остави, какво ти легане… Ами кажи сега ти що…
— Ще отида да доведа Лазара Глаушев. Да поговорим за Арап ага.
— Е хайде, даскале. Чакам.
Вардарски се попристегна набързо, подаде на госта си кутия с тютюн и излезе. Към къщата на Глаушеви той винаги тръгваше развълнуван, в някакво смътно очакване да се случи нещо, да види Ния. Сега се породи в него, и друго чувство — виждаше му се тайнствено и опасно нощното посещение на Кривио, това излизане посред нощ и предстоящата среща. Той се промъкваше с дебнещи стъпки по затънтените улици, да не го срещне деврие30 или пазвантин31 — ще го питат къде ходи по това време и без фенер, а това бягство от подобни срещи засилваше вълнението му, чувството, че върши нещо опасно и тайно. Тихо почука на портата на Глаушевци. Почука още еднаж. Предпазливо скръцна входната къщна врата и се чу гласът на старата Глаушица: