— Кой е…
— Нека излезе Лазар. Искам да го питам нещо — отговори бързо, троснато Вардарски, да изпревари други въпроси.
Но Султана пак попита, макар да позна гласа му:
— Кой си ти?
— Вардарски.
— Ама що по това време… Лазар спи.
— Събуди го. Ще почакам.
Старата жена промърмори нещо ядно, входната врата пак скръцна. Като-се показа Лазар на портата в тъмнината, Вардарски му пошушна:
— Кривиот е тук. Току-що дойде и требва веднага да се връща. Хайде!
Вардарски забеляза през рамото на Лазара силуета на старата Глаушица, която стоеше на стълбата на чардака и чакаше. Лазар почеса брадата си и едвам сподави една прозявка:
— Ами защо сега… в полунощ… Не може ли утре?
— Не може. Той избегал. Още преди зори требва да си бъде в село.
— Влез за малко. Да се облека.
Те намериха Кривио заспал; търкулнал се бе върху леглото на Вардарски, с ръце присвити на гърдите, с полуотворена уста, и хъркаше шумно.
— Ей, сиромашкият… — промълви Лазар. Разбудиха го. Селянинът скочи с учудени, уплашени очи. Дадоха му пак да си свие цигара. Вардарски чакаше нетърпеливо Лазар да започне най-сетне. Сви си цигара и Лазар, чука дълго с огнивото. Най-сетне попита:
— Що велиш ти, Атанасе: ще можем ли да отървем селата от Арап ага?
Кривиот изпревари приказката си с едно рязко движение:
— И как още! Нели говорихме… Ето изяде и други люде. Сичките ще ви избия, вели. Не се трай повеке.
— Как мислиш ти, как ще стане тая работа…
— Да имаме три-четири пушки…
— Три-четири нема да стигнат — възрази Лазар бързо и веднага попита с рязък глас: — Ти можеш ли да си намериш дружина от десетмина здрави мъже?
— Десетмина… Защо ми са десетмина?
— Ти нема защо само от вашето село. И да бъдат, ако може, пострадали люде, Да се заловят от сърце?..
— Ще намеря, чичо Лазаре… ама защо толкова много? Арап ага ходи с по четирима-петима турци. Ще му се нахвърлим и — хайде.
— Ти слушай мене, Атанасе: по-харно ще бъде двама наши срещу един турчин: по-сигурно да е. Ако ги изтървем, ще стане още по-лошо, ще пострадате още повеше. Требва изеднаж и до корен да ги затрием. Така и другите турци ще се уплашат, да се скрие сека следа.
— Харно велиш, чичо Лазаре.
— Десетмина. Ще ги избереш, най-здрави люде, и ще ги закълнеш да ти бъдат верни другари. Ако се издадете, турците ще ви избесят, ще пострадат и домашните ви люде. Ти сега подбери си другарите и не им казвай сичко. Само ще им подхвърлиш, колкото да знайш дали ще ти станат другари. После ще им кажеш сичко. Като дойде време. Тая работа требва да се свърши здраво. Иначе полза нема да има и ще стане още по-лошо. Да се научим да се браним, Атанасе, да се браним. Иначе, нели виждаш, нема живот.
— Нема живот, бачо Лазаре…
— Ето, тичаш да се върнеш; кехаята над главата ти.
— Нема живот иначе… Ами пушки, бачо Лазаре?
— Пушки ще се намерят. Ти гледай да намериш люде. И така да бъдете — един за друг, повеке от братя. Може да са и осем души най-сетне. Ама рекохме: мъже на место.
— Люде ще намеря, бачо Лазаре. Черно ни е и пречерно веке на сички.
Глаушев го побутна по коляното:
— И никому ни дума, Атанасе: къде си бил тая нощ, с кого си се срещал, що си говорил. И на ръжен да те пекат. Така и с твоите другари: нема да ги събираш заедно, а един по един; со секиго поотделно ще говориш. Ето така, Атанасе.
— Така, бачо Лазаре. — И селянинът току изпъчи разголените си космати гърди, отвори широко очи: — Олекна ми, бачо Лазаре. Сега аз от нищо не се боя.
Лазар стана:
— Ти легни да поспиш, ако имаш време.
— Ще изпия още една цигара и тръгвам. Ще стигна тъкмо навреме в село. Да не ме усетят.
Вардарски изпрати Лазара до вратника.
Старата Глаушица чакаше сина си и побърза да му отвори още щом се спря той пред портата, за да не става нужда да чука по това късно време. Утре съседите може да попитат, а не е тяхна работа да знаят кой е влизал и кой е излизал от портата й тая нощ. Преди да се качат на чардака, тя попита тихо сина си:
— Що беше това излизане посред нощ?
— По работа, майко — отвърна късо Лазар.
Тя не попита нищо повече. Позна: Лазар няма да й каже нищо повече.
Тежки и отсечени бяха ударите на сърцето му, така прозвуча и гласът му в нощната тишина — тежък и отсечен. Развълнувано и тревожно биеше сърцето му, но той чувствуваше, като лек, сладък дъх, и немного ясна радост от нещо ново в живота си, нещо важно, съдбоносно, от едно дълбоко удовлетворение.
И тоя път краят на учебната година бе отпразнуван с тържествен акт на сам ден Петровден — 29 юни. Тържеството стана пак в широкото преддверие на старото мъжко училище — новото едва що бяха започнали да строят. Преддверието пак се напълни с люде, напълниха се и класните стаи наоколо, та бяха оставени вратите отворени, за да се чува и вътре. Поканени бяха и каймакаминът — наскоро бе дошъл нов каймакамин, — кадията, реизът и бинбашията32 — началник на преспанския гарнизон. Дойдоха те заедно с първите, гости, а тоя път реизът бе повел със себе си и тримата ходжи — учители в преспанското турско училище. Като влязоха в преддверието, реизът се обърна към ходжите и рече: