— Гледайте сега какво ще става тук и поучете се.
Посрещнати бяха тия първи представители на турската власт в града от членовете на църковната община и училищните настоятели, от тримата по-стари учители, а Вардарски се позабави в църквата, за да не става нужда да се кланя пред тия ефендии33. Насядаха те на първата редица столове, дето беше определено място за общинарите и по-първите граждани. Реизът се огледа да види що става с неговите трима ходжи и едва не викна с глас от изненада: ходжите не бяха седнали на столовете, а и тримата бяха наклякали край стената встрани, дремеха смирено и премятаха в ръцете си броеници с дребни зърна и дълги пискюлчета. Не се сдържа реизът, гласно въздъхна и се приведе към каймакамина, рече му тихо, с нескрита болка:
— Виж ги тия нашите нищожни хора как са наклякали край стената, сами себе си не зачитат за нищо, от тъпота и простотия!
В същото време двамата големци видяха как учителят Тодор Божинов канеше турските си колети да седнат и те на столовете.
Скоро пуснаха и двете църкви, нови вълни от люде нахлуха в училището, изпълни се всичко в предверието и по стаите, останаха мнозина и вън, по стълбата и в училищния двор. Време беше тържеството да започне. Райко Вардарски даваше знаци, ала насъбраното множество не преставаше да шуми. Тогава Вардарски изведе на малкото, празно място на горния край на преддверието училищния хор от около тридесетина момчета, подреди ги набързо, дигна двете си ръце и ги размаха в такт. Зачу се нестройно песен на два гласа, но младите певци бързо се съвзеха от смущението си, и гласовете им закрепнаха; плавно се понесе проста, но тържествена мелодия, умълчаха се заслушани всички наоколо, в настаналата тишина песента се чуваше и далеко вън, по училищния двор:
И след тисяща годин у нас все ехтят хвалби, песни в памет за нашите святци. Всекой свое усеща и оценява. Премина цената на чуждо добро! Дуя народен духна, разпръсна тъмнина, че във Болгария светна веч светлина!
Що не може една постоянна душа, душа пълна със любов към народа?
Всекой свое усеща и оценява, премина цената на чуждо добро!
Дух народен духна, разпръсна тъмнина, че във България светна веч светлина!
Песента затихна, свърши се, младите хористи се отдалечиха встрани, но тишината в широкото преддверие и по стаите наоколо продължаваше все тъй дълбока, сякаш събраните тук люде, смълчани и заслушани, чакаха още нещо. Избухнаха тук и там едвам сдържани кашлици. И докато траеше все още тишината, изправи се там Вардарски, пред една неголяма маса сред празното място, покрита с бяла покривка и с две големи китки от алени рози от двете й страни. Негли едва сега, като се отвори там празното, място и застана учителят до масата, зад него, високо на стената, заблестя с позлатата си голяма икона на солунските братя, цяла в един огромен венец пак от рози и зеленина, та изглеждаше в светлия здрач в преддверието, като че ли те двамата се задаваха с одеждите си по някаква светла пътека, разгънали бял свитък със стройните редици на славянската азбука. Екна изеднаж гласът на Вардарски, дигна той глава с високото си чело, замахна с бялата си малка ръка:
— Измина още една дълга година с труд и усърдие в тая священа сграда, в тоя храм на нашите святци Кирила и Методия и ние не сме вече там, където бехме в нейното начало, а сме много по-напред…
Говори той дълго с голямо въодушевение, размахваше ръце, подръпваше немилостиво брадата си, взираше се сърдито с окото си, сякаш да улови кой не го слуша с нужното внимание, изричаше дълги фрази и гръмки думи, може би немного ясни и за него самия, но пълни със страстна обич към народа, към науката, към всеки напредък. Още по-неясни бяха те и за събрания тук народ от занаятчии, работници, търговци, от жени, но ги възприемаха те всички със замрели сърца и по своему разгадаваха техния смисъл — те чувствуваха силата им и не бяха ли достатъчно ясни такива думи като правда народна, любов народна, наука, напредък и светлина, за да разберат тия прости люде и цялото слово на учителя?
Сетне той разгъна шумно дълъг лист хартия и даде отчет за работата през тая година в двете училища — мъжкото и девическото.