— Далеко ще отиде тоя народ… Ето и жените, им…
Каймакаминът и бинбашията вървяха мълчаливо.
Мълчеше и кадията от другата му страна. Сега реизът се обърна към тримата ходжи, изгледа ги с презрение и така, с презрение в гласа си, им рече:
— Виждате ли какво прави раята? А вие!… Ходжите наведоха смирено очи, а единият от тях, в смущението си, шумно подсмъркна и обърса без нужда носа си с опакото на ръката.
Иванка Руменова излезе от училищния двор, следвана от цяла тълпа жени и момичета, нейни ученички, които държаха навити в ръка току-що получените свидетелства. В облеклото на жените преобладаваха тъмни цветове въпреки горещия юнски ден. Само учителката между тях беше облечена в бяло, но и тя беше стегната във висока яка и дълги ръкави, с мантела до над колената от сивосинкава коприна. От дясната й страна се клатушкаше на разкривените си нозе, скрити под дългия черен фъстан, около петдесетгодишна стрина с побелели коси, които блестяха под черната кърпа на главата й; тя бе сложила смирено на корема си набръчкани съсухрени ръце — да си починат най-сетне в тоя празничен ден. В едната ръка държеше бяла кърпичка, с която избърсваше от време на време устата си с твърде пестеливо движение от прекалена сдържаност, и пак слагаше ръката си там, върху другата ръка:
— Ами харно велиш, учителке… Аз… и зиме, и лете от темно сутрин и кой знай до кое време вечер… докато сложа сички да спят. Родила съм дванайсет деца… Четири ми са живи. Дали е лесно? Да ги облечеш, да ги нахраниш. От огнището — тичай на коритото с прането; от коритото — тичай в разбоя да ткаеш. Главите да им умиеш, нозете, сека събота да им дадеш прани дрехи. Ами като дойде болест… по цяла нощ над главата му. Така, учителке. Колкото за децата, още повеке за мъжа; в нищо нема да го оставиш по-назад. И пак ще ти рече: хлеба ми ядеш. И ще те напсува… Сега, като поизраснаха децата, по-друго е, ама когато бехме по-млади, той и ръка дигаше по мене. Ще те прикотка, когато му е кеф, а после — през очите…
От лявата й страна вървеше друга стринка, и тя на около петдесет години, но висока и суха, кокалеста, също с черна кърпа и дълъг, черен фъстан, със салтамарка от износена синя чоха. Тя също бе сключила ръце на корема си — приличието е задължително за всички, — говореше някак троснато и едновременно с другата стринка, която вървеше от дясната страна на учителката:
— Аз, учителке, водя трети мъж, такъв ми бил пустият късмет. Ама то, знайш; от човек до човек има разлика. С първия си поживех най-харно, ама само две години. Роди ни се дете, а той сви се и умре за два дни. Не мога да го прежаля, учителке, и досега. За секо нещо ще ме пита: що велиш, Магделино, харно ли съм сторил… От сахана ще извади най-хубавата дробенка и мене ще ми я даде. Ама не биде късмет, умре човекът. Ходих вдовица три години и, пусти късмет, попаднах на катилин. С дърво ме е бил, учителке.
С него родих четири деца. И сега са ми живи, кротки деца, а баща им… треперела съм като лист от него.
Турци го убиха. Ходих вдовица още две години. Къде сама жена с дребни деца! Ама, пусти късмет, попаднах на пияница. Каквото извади — изпива го. Търпех, търпех… че като взех един ден аз пък дървото…
Сега пък той лази пред мене на четири нозе, ама се се напива, пуст да опустей!
Две млади невести поразбутаха стринките и те вече; тръгнаха редом с учителката. И те със смирено сключени ръце, с фъстани до земята, главите им бяха стегнати в цветни шкепета, с провиснали край ушите краища.
— Моят, учителке — започна бързо-бързо едната, — като земе много да вика, да гърми в къщи, това му казвам: в търните ще спиш. Вика, псува, бутне паницата с боба, ама най-сетне пак ще се примоли. И тогава аз знам как да го редя и нареждам…
Едновременно с нея говореше и другата невеста, от другата страна на учителката, с еднозвучен плачлив глас:
— Не знам, учителке, ама така е благословено от бога: жената да е по-покорна. Мъжът се ражда со звезда на челото, той во сичко е по-силен. Мъжът е крило за жената и къде без него. Лош, харен — сама жена за нищо не я бива. Вика, може и да те удари, ама ти за него се дръж, че къде без него, без стопанин… Така ме е учила мене още майка ми, бог да я прости…
Сетне други две жени разбутаха младите невести и до портата на девическото училище спътничките на Руменова постоянно се сменяваха. Пред портата на училището жените се струпаха около нея, обградиха я от всички страни, посягаха да я докоснат: