— Защо си отиваш, учителке…
— Ти ни беше като слънчице. Ние се в тебе гледахме.
Една невеста я погали по рамото и рече:
— Ох, милата… И тя изгоре тука, между нас. И тя си нема късмет…
Тогава друга една невеста мълчаливо грабна ръката на учителката и я целуна. Руменова я притисна до гърдите си.
В двора на девическото училище Руменова завари Ния и Лазар Глаушеви. Те бяха застанали сред струпаните там греди, камъни и тухли. Лазар сочеше нещо на жена си, обясняваше й нещо около строежа на новата им къща. Щом видя учителката, Ния се запъти към нея.
— Чакаме те. Канени сме на обед у Бенкови. И ти, и ние, и Вардарски. Както първия ден, когато дойде в Преспа…
Чу се отдалеко гласът на Траяна Костадиница:
— Ама аз… нели съм й сготвила обед…
— Ех… — извърна се към нея Глаушева. — Ще го дадеш на децата.
— Ела, ела, Костадинице — подвикна Лазар. Костадиница се приближи, като бършеше смутено ръце о престилката си, а откъм къщи се зададе и Костадин, по риза и бодро дигнал глава. Лазар продължи:
— Е, така реши моята жена. Нели тя е стопанин тука? Тия две стаи долу ще ги оставим, нема да ги събаряме. Ще им стегнем отгоре покрив и ще бъдат за вас. Вие ще живейте там. — И току добави: — Да бъде весел и нашият двор с децата…
Ния притвори очи и по лицето й мина едвам доловима бледност. Никой не забеляза мъчителното й вълнение, което бе предизвикал неволно Лазар с тия свои думи за Костадиновите деца.
— Да си жив и здрав, бачо Лазаре! И невестата да ти е жива… — притисна ръка в ръка насреща Траяна Костадиница.
— Да си жив… — повтори след нея отдалеко Костадин.
— А Костадин — каза Руменова — мира няма с таз ваша къща. От сутрин до вечер е на крак, все реди и подрежда камъни, греди, тухли.
— Той — засмя се Лазар, — откакто захвърли кожуха, захвърли и сичките си болести…
Старата Бенкозица посрещна гостите си на чардака; там, на хлад, беше сложена трапезата. Двете млади жени се изкачиха бързо по няколкото стъпала. Бенковица пристъпи и улови Руменова за ръката:
— Ех, щерко… ти си отиваш. Не стоя много при нас…
— Такава е нашата даскалска участ, бабо Бенковице: скитници, от град на град…
— Чергари… — избуботи мрачно насреща Вардарски, който бе заел вече място на трапезата.
Двете жени, старата и младата, се гледаха една минутка и една и съща тъга тлееше в погледите им: Бенковица дълго бе мечтала да си вземе за снаха учителката, да съживи с нея своя дом, а Руменова току се замисли в тоя кратък миг за своя скитнишки, бездомен живот…
През време на обеда Руменова едва пророни няколко думи, макар разговорът да се въртеше все около нейното заминаване. Когато към края Андрей Бенков напълни още еднаж чашите с вино, тя сгъна кърпата си, сложи я на софрата и току попита:
— Спомняте ли си за двамата руснаци, които бяха дошли тука на панаира миналата година?
Всички дигнаха очи към нея, погледна я и старата Бенковица. Учителката стоя един миг загледана пред себе си, после рече:
— Тук сме все наши хора… пък и те сигурно са вече отдавна вън от Турция… аз трябва да ви кажа, преди да си замина… — Тя продължи: — Единият от тях, Иля Андреевич, ми е познат още от Русия. Истинското му име е Павел Сергеевич. Той ми каза, че след три-четири години ще има война. Русия ще воюва с Турция. Аз му вярвам.
Андрея Бенков, най-сдържаният, най-свенливият от тримата мъже, изеднаж скочи мълчаливо, бавно се прекръсти с такова изражение на лицето си, като че ли се кръстеше пред лицето на самия господ. Прекръсти се след него и майка му и промълви с набожна благодарност:
— Милостиви боже, милостиви боже!… — Сетне тя додаде: — Да беше жив сега баща ти, сине…
Вардарски дигна с разтреперана ръка чашата си, пълна догоре с вино, и я изпи жадно, притворил блажено очи. Сетне удари чашата на трапезата, без да я пусне, и рече:
— Налей още една, Андрея. Колко са такивато минути в човешкия живот?!
Ния го наблюдаваше с развеселени очи, сетне изви поглед към мъжа си — да види как той посрещна тая необикновена вест. Лицето на Лазара беше зачервено, пламтяха и ушите му, но тя никога не бе виждала това лице така озарено от някаква вътрешна светлина, дори и през най-щастливите минути на задружния им живот. „Я гледай ти…“ — рече си тя ревниво, но мисълта й бързо изчезна недовършена. Лазар седеше неподвижен, загледан пред себе си, но едва ли виждаше нещо. Той рече унесен:
— Три-четири години… или пет… Що са те спрямо тия близу петстотин години, които са минали! И ето нам ни се падна великото щастие… — Той изеднаж се огледа и продължи със закрепнал глас: — Но ние требва да го заслужим!