— Не сме ли го заслужили?! — попита Руменова учудена и добави: — Колко страдания… тоя наш народ…
— Да… — кимна разсеяно Лазар. И сега беше в ума му все тая мисъл, обладала от някое време цялото му съзнание: борба! Борба срещу турските потисници, борба за народно освобождение. — Да! — повтори той живо и додаде: — Но нашият народ тъкмо сега не бива да чака наготово свободата си, като милостиня. Да помогне поне с нещо, да покаже, че е достоен…
Той забеляза как в погледа на жена му премина тревожна сянка. Но сега трябва всички да се радват и той сложи ръка на коляното й, засмян с цялото си лице:
— Нийо… Ще посрещнем гостите си в нова къща. — Той се обърна закачливо към Руменова: — А ти… защо си мълчала досега!?
— Трябваше да мине време, докато те…
— Да беше ни казала вчера, да беше ни казала Преди една неделя! Една неделя, един ден повеке радост…
Руменова се прибра в жилището си рано следобед. Андрея Бенков обеща да й наеме кочия за Битоля. Тя трябваше да прибере багажа си. Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки, които бяха получили свидетелствата си днес, вървяха след нея и не й даваха нищо да пипне:
— Ти само кажи, учителке… Ние ще приберем. Ти не се уморявай, дълъг път те чака утре…
После дойде и Мия. Да помогне и тя, пък и да поседят заедно. Когато стените на стаята се разголиха, сандъкът стоеше заключен и бутнат до вратата, в ъгъла беше само тясното моминско легло, младата учителка почувствува как отеднаж сграбчи сърцето й голяма, тежка скръб, която сякаш се бе спотайвала далече от нея и бе я дебнела. Тя седна на сандъка, стисна коляно между преплетените си длани. Бяха сами с Ния. Учителката промълви с глух глас:
— Тук, в Преспа, погребах най-хубавата си мечта: да срещна достоен другар. Ние жените всички носим в сърцето си такава мечта.
— Но ти — що… Остарела ли си!? Руменова и не чу приятелката си:
— Знаеш ли… Все ми се чини… съвсем не е случайно, че тъкмо с мене се случи такава страшна грешка. Втурнах се изеднаж, повярвах изеднаж…
— Било каквото било, Ванче. Ще срещнеш друг, по-достоен човек…
— Не. Никога вече няма да допусна мъж близо до себе си.
— Ето, виждаш ли? Сега пак се втурваш…
— Сега детето ми… За него ще живея. Това пък е най-голямата мечта на всяка жена. Благодарна съм на бога. То е тук, в утробата ми.
Ния нищо не продума. Тя пристъпи и седна върху сандъка до приятелката си. И те отеднъж се прегърнаха. Тласна ги едно смесено чувство — всяка го носеше в сърцето си, — чувство на горчива скръб, на съжаление към себе си, на жажда за радост и надежда. Ния въздъхна:
— Такъв е човешкият живот..
— Не, не — трепна Руменова и стисна още по-силно Ния в прегръдките си. — Не! Човешкият живот може да бъде по-хубав, по-щастлив…
Скоро след това Ния Глаушева си отиде. Вече се смрачаваше. Но за Руменова тоя неин последен ден в Преспа още не беше се свършил.
Някой неочаквано почука на вратата й. Тя пристъпи да отвори. Пред вратата стоеше малкият Васил Брашнаров.
— А… Ти ли си? Заповядай, влез… Ето тук, на сандъка… седни.
Руменова затвори вратата. Момчето се озърна, сякаш да види дали бе затворила добре, и се чуваше в тишината на стаята как диша бързо и дълбоко.
— Вземи ме с тебе… — рече то изеднаж.
— Как да те взема… — загледа се в него Руменова учудена и уплашена. — Къде да те взема, Василчо?… Но седни, седни.
Момчето седна машинално на сандъка, приседна и тя до него. То дишаше с полуотворена уста, после преглътна и облиза устните си.
— Аз… Аз искам в Русия.
— В Русия?
— Да. Ето имам пари. Сто лири.
То извади от пазвата си забързано, припряно една неголяма синкава кесия, пълна, здраво завързана, тежка, показа я в малката си шепа колебливо, сетне дръпна ръката си и я отпусна в скута, стиснало кесията. Руменова проследи движенията му разсеяно, мисълта й работеше трескаво. Тя попита:
— Къде си намерил тия пари?
— Взех ги от дома — побърза да отговори момчето. — Ние имаме много.
Младата жена се премести по-близу, обхвана с ръка рамената му, но дълго стоя мълчалива, умислена, сякаш се ослушваше в бързите удари на малкото му сърце, както го усещаше сега близу до гърдите си. Тя си мислеше: „Умно, храбро дете. То ще загине там, в оная къща, в бащината си къща, ще го погубят. Такива хора са те… баща му, майка му… брат му. В Русия… То ще се учи там, ще стане… Но как да го взема със себе си? И после как ще го изпратя в Русия? Още е малък… То ще бъде истинско спасение за него, да замине. Има и доста пари…“ Тя притисна рамената му и продължи гласно:
— Няма ли да тъгуваш за майка си, за Преспа…
— Не, не.
— Далеко е там, няма да можеш да се върнеш скоро.