— Ако. Искам да ида там. Ти ще ме изпратиш, ти знайш.
— Ако тръгнеш утре с мене, вашите веднага ще се сетят, ще изпратят по нас и ще те върнат.
Васил Брашнаров нищо не отговори. Мълча някое време и Руменова. Сетне пак притисна момчето към себе си и каза:
— Добре, Василе. Ти ще заминеш за Русия. Ще бъде хубаво за тебе, много хубаво. Но не утре. Ще пратят по нас и веднага ще те върнат. Ти ще останеш тук и ще чакаш писмо от мене. Аз ще проуча как можеш да заминеш и ще ти пиша. Ще ти пиша чрез твоя учител Вардарски. Иди при него след петнайсет дни и ако дотогава няма писмо от мене, отивай през два-три дни, докато се получи. Аз ще пиша без друго. И той, учителят ти, ще се погрижи да те изпрати до Битоля. Аз ще бъда там, в Битоля. Или ще ти пиша къде ще бъда.
Момчето стана:
— Харно.
Стана и Руменова:
— А ти пак помисли, Василе, дали наистина искаш да заминеш толкова далече. Можеш да почакаш още една-две години. Но аз ще ти пиша.
— Ще замина. Искам. Детето се обърна да си върви.
— Сбогом, Василе.
— Сбогом.
На другата сутрин, още в зори, пред портата на досегашното девическо училище спря кочия с два коня, които подрънкваха с цели гердани малки пиринчени звънчета. Като че ли тъкмо това бяха чакали, по улицата се зададоха в утринния здрач Ния и Лазар Глаушеви, Андрея Бенков и, от другата страна на улицата, Райко Вардарски. Костадин вече изнасяше багажа на учителката. Там беше и тя, готова за път, с пребледняло лице. Край нея подсмърчаха Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки. В кочията имаше и други двама пътници — мъж и жена, няма да бъде учителката сама по пътя.
Руменова подръпна настрана Вардарски и му повери тайната на Васил Брашнаров.
— Е, много хубаво! — избуботи Вардарски. — Много хубаво… Способно момче. И виж ти, обръща гръб на тия фарисеи…
Сбогуваха се без много думи. Дълго се държаха в прегръдките си Ния и Руменова. Сетне учителката прегърна Траяна, щерките й.
— Ай дий! — изплющя с камшика си кочияшът турчин. — Дзънгърдзънгърдзънгър… — запяха пиринчените звънчета по шиите на конете в тишината на сънното лятно утро…
Като се изкачиха на първата височинка по пътя за Битоля, Иванка Руменова се обърна да погледне още еднаж Преспа изпод чергилото на кочията. Зората грееше иззад планинските хребети на изток, но слънцето още не беше се показало. В светлия утринен здрач ясно се виждаше цяла Преспа. Но това ясно видение на града оставаше все по-далеко.
— Дзънгьрдзънгърдзънгър… — пееха неуморно пиринчените звънчета в тишината и самотията на полето наоколо.
Руменова попи с малка, бяла кърпичка сълзата на едното си око, после на другото си око. И току се обърна, загледа се в пътя, който се губеше в далечината напред, по посока към Битоля.
XII
Лазар Глаушев остави всичко около новата къща в ръцете на майстор Дуко. Той се отбиваше да погледа само сутрин по няколко минути и вечер, когато се връщаше от чаршията, ако беше по-ранко. Най-напред започнаха да събарят старата къща на Аврам Немтур, за да се отвори цялото място. Майсторите свалиха покрива само за един ден, започнаха бързо да сриват и стените. Тогава Лазар рече:
— Е, хайде, побързайте да стегнете най-напред двете стаи на Костадина, да се приберат по-скоро децата му, да не скитат по чужди къщи.
Там беше и Костадин, мъкнеше някаква греда. Откакто беше все на открито, селският му врат отново се зачерви, а сега стана още по-червен, но Костадин не издаде ни с една дума радостта си. Той поглеждаше Лазар с предани очи и работеше с неподозирана сила. Ния започна да идва, когато майсторите правеха вече изкопите за основите на новата къща. Тя не можеше да познае бащиния си двор. Изглеждаше й много по-широк и чужд; старата къща бе изчезнала, нататък, в ъгъла се изправи къщурката на Костадина. Ния се не бавеше много тук, да пречи на майсторите, но когато започнаха да градят основите, тя поиска майстор Дуко да прегради зимника на три отделения — едно голямо и две по-малки. После каза:
— Ще ми направите, стрико Дуко, врата за избата и отвътре; да се влиза в избата и от двора, и отвътре со стълба от готварницата.
Щом си отиде тя, един от майсторите каза:
— Чорбаджията не ми се вижда много мераклия, ама чорбаджийката… знай що иска: да не излиза зимно време чак в двора за избата, пък и по секо време ще й е по-сгодно да слиза отвътре. Майстор Дуко каза поучително:
— Като е за къща, жените секога повеке разбират.
Отбиваше се често и Стоян Глаушев — колкото да погледа как се градеше къщата на сина му, толкова и да побъбри с майсторите. Отби се няколко пъти и Кочо, надзърташе и Раца, а децата им все тук се ровеха в купчините пясък. Само Султана не дойде да погледне нито еднаж. Тя отказа да дойде и когато освещаваха основите на новата къща, макар да се събра там много народ, заклаха и мъжко агне за гощавка. Поканиха я и Лазар, и Ния, а тя само това рече: